Бренда Джойс - Играта

Защото Лиъм прекарваше всяка нощ с нея и бурите на тяхната страст често продължаваха до зори. Понякога той идваше при нея и през деня. Катрин нито веднъж не се бе противопоставила. Нито веднъж не бе искала да се противопоставя.

Погледите им се сплетоха в безмълвно разбирателство. Тя се обърна към Ги, усещайки как се изчервява. Почувства, че Лиъм се приближава зад гърба й, долови топлината и магнетизма на тялото му до себе си, над себе си. Ръцете му докоснаха рамото й.

— В манастира ли те научиха да играеш комар, Кейт?

Катрин се засмя нервно.

— Разбира се, че не. Научих го от баща си и от чичо си.

Той пристъпи напред и коленичи до нея. Топлият му поглед галеше лицето й.

— И майка ти нямаше нищо против?

Катрин се ухили палаво.

— Тя не знаеше.

Лиъм се засмя. Смехът му бе весел, сърдечен, звънък. Тя се взря в красивото му лице. Но вниманието му вече се бе прехвърлило към Ги.

— Надявам се, че не си обрал дамата до шушка — сериозно каза той.

Ги се изчерви.

— Не, сър.

Лиъм се пресегна и разроши нежно косата на момчето.

— Един истински джентълмен оставя дамите да побеждават. — Сетне той стана, хвърли кос поглед към Катрин и се отправи към стълбите. Катрин го проследи с очи. Сърцето й пулсираше неудържимо. Но когато се обърна отново към Ги, опитвайки се да се държи естествено, тя видя въпросителния му поглед и огромното му желание да продължат играта. Усмивката застина на устните й. Момчето копнееше за нежност и внимание — нейното и на Лиъм. И макар че единственото, което искаше в този момент, бе да изтича по стълбите след Лиъм, Катрин потупа Ги по ръката.

— Е, ще играем ли или не? — попита тя весело.

Ги я стрелна с поглед, после се ухили.

— Да, милейди, ще играем. Но наистина ли трябва да те оставя да победиш?

Катрин не можеше да заспи. Тя погледна Лиъм, който лежеше по гръб и дишаше дълбоко и равномерно. Тялото му още блестеше от пот след преживяната бурна страст. Сърцето на Катрин се сви. Като внимаваше да не събуди спящия до нея мъж, тя се надигна и облегна гръб на възглавницата.

Вече беше юни, но макар дните на острова да бяха станали топли и почти летни, нощем все още бе доста хладно. Катрин покри голите си гърди със завивката. Пулсът й отказваше да се успокои. Няколко часа по-рано, по време на вечерята, Лиъм й бе казал, че на сутринта ще отплава.

Катрин бе реагирала като глупачка: попита го къде отива. Той я беше погледнал с непроницаемо изражение и бе отвърнал, че за нея е безполезно да знае.

Катрин усети, че в очите й набъбва влага. Тя ги изтри ядно с ръка. Ядосана бе на себе си, задето беше забравила, макар и за момент, че е любовница на пират. Разбира се, той имаше разрешителни за каперство; набезите му бяха насочени срещу враговете на кралицата. Катрин знаеше, че Лиъм не е просто пират, защото неговото пиратство бе част от много умна и опасна политическа игра. Когато плячкосваше и опустошаваше кораби в открито море, той подбираше жертвите си много, много внимателно.

Пират или не, утре Лиъм щеше да замине, а това означаваше, че пред Катрин най-после се откриваше възможност да избяга.

Тя сведе поглед към него. Огънят още гореше и топлата му оранжева светлина озаряваше стаята и красивите му черти. Сърцето на Катрин се късаше от болка. Но това бе още една причина да си тръгне сега, преди самият той да я е пропъдил, както със сигурност щеше да стори някой ден. Катрин се боеше от този ден, боеше се, че ще откаже да се подчини, че ще падне на колене и ще умолява Лиъм да не я отблъсква заради някоя нова, по-млада любовница.

О, господи! Тя сплете ръце. По бузите й се стичаха сълзи. Не го обичаше, не беше възможно да го обича. Той просто я бе направил своя робиня благодарение на секса, на силата си, на магнетизма си. Да, Катрин бе само негова робиня, но робите можеха да избягат от господарите си и тя трябваше да направи точно това.

Утре. След отплаването на кораба щеше да иде в селото и да вземе ковчежето с огърлицата от рубини и злато. За такава цена все щеше да се намери някой, който да й помогне да напусне острова… и Лиъм.

Катрин се изкачваше с мъка по стръмната, камениста пътека към замъка на връщане от краткото си посещение в селцето. През ръката й бе преметната простата сива пелерина, която бе използвала, за да скрие самоличността си. Лиъм бе отплавал на зазоряване. Малко след това Катрин се бе измъкнала тичешком след една каруца през портите на замъка, преструвайки се на прислужница, защото на слугите бе позволено да влизат и излизат от замъка когато поискат.