Бренда Джойс - Играта

— Добре ли си, Катрин? — попита я шепнешком Ги.

Тя премигна и го погледна.

— Не разбирам този човек.

Ги не каза нищо, само се огледа отново с благоговение наоколо.

Катрин също обходи стаята с поглед и в очите и нахлуха още сълзи.

— Не го разбирам — повтори тя ожесточено. — Прави се на пират, а всъщност е истински джентълмен. Прави се на варварин, а е умен и начетен. Нарича онзи усоен замък свой дом, когато току до него има дом, достоен за принц… и за принцеса.

Ги седна върху един дървен стол, чиято седалка бе тапицирана с фина кожа и украсена с големи декоративни гвоздеи от мед.

— Той е велик човек.

— Той напада и плячкосва кораби, Ги. Той е пират.

Момчето вдигна слабите си рамене.

— Такъв е животът. Капитанът сам ми го каза. Владей — или ще бъдеш завладян.

Катрин се взря в хлапака и потръпна. Лиъм беше прав, мили боже, напълно прав. В този свят силата заместваше правдата и самата тя бе изпитала това на собствения си гръб. Очевидно и Лиъм беше научил този болезнен урок. Запита се кога ли се бе случило това. Подозираше, че е било много отдавна, още в ранно детство. Може би в деня, когато Шон О’Нийл го е изтръгнал от прегръдките на майка му.

Това обясняваше много неща. Противоречията в неговия характер и личност, двойствеността, фактът, че можеше да бъде едновременно груб пират и очарователен джентълмен… мъж, когото Катрин се боеше да разбере.

С натежало сърце Катрин се измъкна от замъка по същия начин, по който бе сторила това няколко дни по-рано. Една от доячките й беше предала съобщението на моряка. Корабът от Белфаст бе пристигнал.

Тя побягна към селото, стряскайки се от всеки звук или сянка. Наполовина се боеше, наполовина се надяваше, че всеки момент може да се окаже лице в лице с Макгрегър, или още по-лошо — с Лиъм. Но шотландецът не се бе мяркал през целия ден, а Лиъм все още беше в открито море.

Трябваше да се срещне с моряка до една от кръчмите, разположени на Първа улица, както наричаха тук черния път срещу пристанището. Катрин го забеляза да се спотайва край буретата с бира, струпани до стените на кръчмата. Погледът й се отмести настрана и обходи околността. Селцето бе потънало в обичайния си делничен живот — преминаващи каруци, неколцина мъже, забързани по някаква работа, една жена, продаваща риба, една изписана проститутка, надничаща иззад ъгъла на улицата. Долу до пристанището две деца подритваха топка. Изведнъж кръвта на Катрин се смрази и всеки милиметър от кожата й настръхна. Недалеч от най-близкия кей стоеше закотвен „Морски кинжал“.

Тя забави крачка и се вторачи в кораба. По палубата се суетяха мъже, които го подготвяха за престой в пристанището; други мъже разтоварваха сандъци и бурета на кея. Катрин напрегна зрението си, за да вижда по-добре и едва тогава си даде сметка, че се надява да зърне Лиъм за последен път, преди да отплава с кораба, който щеше да я отведе от острова.

— Милейди?

Тя подскочи от уплаха, но веднага след това въздъхна облекчено. Беше морякът.

— Изплаши ме! Кога пристигна „Морски кинжал“?

— Тая заран.

Катрин зяпна от изненада. Лиъм бе пристигнал още преди часове, а тя още не го бе виждала. Дали все още беше на борда? Може би наблюдаваше разтоварването на плячката си? Не, не биваше да се чувства наранена, задето не бе дотичал веднага при нея; напротив, трябваше да е доволна.

— Готови ли сме за тръгване?

— Направо за Белфаст, милейди — усмихна се морякът.

Катрин затвори очи, обзета от ужасяващо колебание, от непоносимо тежки съмнения. Не искаше да заминава… Но трябваше. И все пак не можеше да тръгне без да каже прощално „сбогом“ на Лиъм. Ако наистина искаше да избяга, трябваше да се добере възможно най-бързо до кораба за провизии. И в същото време не преставаше да се вижда в прегръдките на Лиъм. Предусети, че ако не тръгне сега, няма да тръгне никога.

— Къде е Лиъм? — задавено попита тя.

Морякът я погледна и се поколеба.

Катрин облиза устни, опитвайки се да намери сили да тръгне — сили, които до този момент бе напълно убедена, че притежава. Пулсът й препускаше в такт с нейните съмнения.

— Точно зад теб, Катрин — много меко и много… заплашително каза Лиъм.

Катрин усети как земята под краката й се разлюля. Тя се извърна рязко. Пред нея стоеше Лиъм и я гледаше студено. В ръката му подрънкваше рубинено-златната огърлица, с която Катрин бе подкупила моряка.

Лиъм подхвърли безценната огърлица на моряка.