Бренда Джойс - Играта

Слънцето светеше ярко на синьото небе, изпъстрено с пухкави бели облаци. Но Катрин не изпитваше и половината от радостта, която би трябвало да изпитва в такъв хубав ден, при това ден, в който бе постигнала целта си. Да, беше намерила един моряк, който бе приел да й помогне да избяга в замяна на приказната скъпа огърлица.

Катрин проследи с поглед полета на един ястреб над замъка и си каза, че е щастлива. О, да, щастлива, щастлива като чучулига, защото след няколко дни от Белфаст пристигаше корабът с провизии, който със съдействието на моряка щеше сетне да я отведе в северна Ирландия.

Надяваше се, че дотогава Лиъм няма да се е върнал от пиратското си плаване.

Така тя щеше да избяга… и нямаше да го види никога повече.

Ядоса се на собствените си чувства. На неканените сълзи, които напираха в очите й, на мъката, която терзаеше душата й, на това, че я болеше — и то заради един проклет пират.

Трябваше да си тръгне, преди да се е случило немислимото. Преди да се е влюбила в него.

И трябваше да спре да се безпокои за това как ще бъде посрещната в Англия. Защото Катрин бе решила да се върне при Хок, който все още беше неин законен съпруг.

С разтуптяно още по-тревожно сърце тя видя в разпаленото си въображение как се изправя пред Джон, пред придворните, пред кралицата. Но те нямаше да знаят. Не биха могли да знаят. Да знаят, че в прегръдките на Лиъм Катрин се е държала по-отзивчиво, по-пламенно и по-сладострастно и от най-скъпоплатената и опитна куртизанка.

Ами баща й? От момента на отвличането си тя нито веднъж не се бе замисляла за него. Но сега се питаше как ли ще я приеме той. Може би Джералд щеше да е изпълнен с гняв и бащинско състрадание, задето е била похитена и обезчестена. А може би щеше да я укорява, задето не му се е подчинила напълно, задето е станала любовница, вместо съпруга на пирата.

— Катрин!

Катрин се стресна и се спря, доволна, че са отклонили вниманието й от обърканите й мисли. По пътеката откъм високите стражеви кули право към нея тичаше — или по-скоро летеше — Ги. Следваше го Макгрегър, но далеч по-бавно.

Катрин се насили да се усмихне лъчезарно.

— Здравей, Ги — махна му тя.

Момчето спря пред нея задъхано.

— Къде беше? Търсихме те навсякъде!

Като се стараеше да избягва погледа на Макгрегър, Катрин разроши гъстия, тъмен перчем на Ги.

— След като Лиъм замина, се почувствах самотна — излъга тя — и реших да се поразходя.

— Трябваше да ми кажеш да дойда с теб — запротестира Ги. — Капитанът нареди да се грижа да не ти се случи нищо лошо. Каза, че е мой дълг да те пазя.

— Лейди Катрин — намеси се Макгрегър, — моля ви, поискайте да ви придружа следващия път, когато решите да напуснете стенете на замъка.

Катрин стисна зъби и гневно го стрелна с очи.

— Да не би да смятате, че възнамерявам да избягам?

Шотландецът не отмести поглед, нито пък отговори.

Тя съжали за думите си.

— Няма начин да избягам от тук и вие го знаете — каза Катрин. — Но отказвам да стоя затворена под тази мрачна купчина камъни. — Тя мина покрай грамадния мъж и продължи нагоре по пътеката. Ги хукна след нея.

— Катрин!

— Да, Ги?

— Не си ли щастлива тук?

Гневът й се стопи. Внезапно й хрумна, че когато си отиде, момчето ще скърби за нея. Може би не трябваше да се сприятелява с него. Но Катрин обичаше децата, а и Ги бе прекрасен малчуган. Като подбираше внимателно думите си, тя каза:

— Ги, не се чувствам нещастна тук. Но приятелите и семейството ми са другаде. Престоят ми тук е само временен.

Той я погледна. В очите му имаше сълзи.

— Ясно. Мислех, че ти си различна от останалите, че ще останеш. Но сега разбирам, че рано или късно и ти ще си отидеш като тях.

Катрин се вцепени. Беше престанала да диша. Останалите. Колко ли бяха на брой? Не искаше да знае. Трябваше да знае.

— Да, и аз съм като останалите — каза тя и се извърна, за да скрие сълзата, търкулнала се по бузата й.

Следвана неотлъчно от Ги, Катрин вървеше към тухлената къща, построена до стария замък. Чувстваше се отегчена и изнервена, усещаше болезнено отсъствието на Лиъм, разкъсваше се от противоречиви желания: ту се молеше той да се върне преди да е пристигнал кораба от Белфаст, ту искаше да не е така. Отново бе топъл летен ден и тя беше набрала букет от игликите, нацъфтели край пътеката до мостовата кула.

Стигнаха до къщата и Катрин, хванала цветята в ръка, се надигна на пръсти и се опита да надникне през един от остъклените прозорци. Но завесите вътре бяха спуснати. Тя се обърна към Ги.