Бренда Джойс - Играта

Катрин отвори уста да се възпротиви, но успя единствено да издаде измъчен стон. През съзнанието й като светкавица премина мисълта, че винаги бе искала тъкмо католическа сватба — но, естествено, не с един безбожен пират.

— Лиъм! — долетя мъжки глас от другия край на църквата.

Полуизвърната, Катрин проследи с поглед свещеника, който вървеше към тях по пътеката между седалките. Тъмното расо се развяваше грациозно около стройното му тяло. Беше млад, тъмнокос мъж, който гледаше Лиъм с усмивка, сякаш страшно се радваше, че го вижда. Сърцето на Катрин пулсираше толкова буйно, че й прималя.

Нима наистина ще бъде толкова ужасно да съм съпруга на Лиъм О’Нийл?

— Отче Майкъл — тихо каза Лиъм, — бих желал да се запознаете с Катрин Фицджералд.

Отец Майкъл се обърна към нея. Отново се усмихваше.

— Надявах се да се запозная с вас, милейди — започна той, без да сваля поглед от нея. Сините му очи излъчваха доброта и спокойствие. — Да ви поздравя с „добре дошла“ на нашия остров и да ви предложа услугите си в случай, че се нуждаете от тях.

Катрин не бе в състояние да говори.

— Искам да ни ожените — каза Лиъм. — Естествено, преди това ще изрека всички необходими тържествени клетви.

Свещеникът не изглеждаше ни най-малко изненадан.

— Да разбирам ли, че желаете церемонията да се състои сега?

— Да — отвърна Лиъм. Гласът му отекна остро в празната църква. — Искам да ни ожените незабавно.

Коленете на Катрин се подгънаха. Но Лиъм моментално я хвана и я изтика напред към олтара, като я държеше изправена. Очите му бяха приковани в нейните. Катрин видя мрачната решителност в погледа му и разбра, че никой, бил той човек или звяр, дявол или бог, нямаше да му попречи да стори това, което бе намислил.

Лиъм отвори вратата на спалнята. Като внимаваше да не го поглежда, а още по-малко — да го докосва, Катрин влезе в тяхната спалня. Бяха съпрузи. Невероятно, но факт: те бяха мъж и жена. Тя отиде до най-далечния край на стаята и зарея поглед през тесния прозорец към двора, без всъщност да вижда нищичко.

Трябваше да приеме съдбата си. А нейната съдба очевидно бе Лиъм О’Нийл.

Наистина, какъв друг избор имаше? Най-вероятно Хок вече бе получил развод. Тогава не беше ли по-добре да бъде съпруга на пирата, вместо негова метреса? Ако Лиъм не се бе оженил за нея, ако я беше освободил, никой мъж нямаше да я иска за жена, не и след престоя й на острова; баща й не можеше да й окаже подкрепа и тя щеше да бъде бездомна скитница, захвърлена на улицата.

Пък и, честно казано, съвсем тайничко, нима бе толкова лошо да е негова съпруга? След като така копнееше за него? След като беше на границата на това да се влюби в него? След като може би вече бе преминала тази граница?

Сълзи замъглиха зрението на Катрин. Беше изтощена, толкова изтощена и толкова несигурна във всичко. В него, в себе си. Не се осмеляваше да мисли нито за миналото, нито за бъдещето. Не и сега, не точно днес. Тя обгърна раменете си с ръце.

Едва сега й направи впечатление пълната тишина, която цареше в стаята. Но Катрин знаеше, че не е сама. Погледна зад гърба си. Лиъм все още стоеше на прага и я гледаше съсредоточено, с напрегнато изражение.

Пулсът й препускаше ожесточено. Но тя не отмести очи.

Челюстта му се стегна. Той извърна глава настрана и заби поглед в земята. Колко красив бе профилът му! Но не трябваше ли Лиъм да ликува в този момент? Беше поискал да се оженят и бе постигнал своето. Защо тогава изглеждаше толкова потиснат? Защо изведнъж се бе затворил в себе си? Нима беше възможно и той да изпитва същата неувереност, същото смущение?

Катрин не бе в състояние да откъсне очи от него. Питаше се какво ще й каже, какво може да направи сега, когато вече бяха съпрузи. Най-накрая Лиъм вдигна глава и сребърният му поглед я прониза отново. Сетне прокара ръка през косата си — нещо напълно несвойствено за него — и на Катрин й се стори, че пръстите му лекичко потреперват.

Тя овлажни устни.

— Какво ще правим сега?

Лиъм продължаваше да я гледа.

— Какво искаш ти, Катрин?

— Не знам. — Но мислите й се бяха върнали в старите й мечти, в които тя се бе виждала толкова весела, толкова невинна и тъй щастлива — една засмяна невеста. Катрин искаше сега да бъде тази невеста.

— Не искам да воювам с теб — каза той пресипнало.

Тя трепна и погледът й отново се стрелна към него.

— Тогава сигурно ще трябва да промениш твърдите си методи, Лиъм.

— Сигурно.

Помежду им легна неловка тишина. Катрин усети напрежението в собственото си тяло — в бедрата, в гърдите, в главата си. Вече бяха съпрузи. Това бе тяхната първа брачна нощ. За разлика от преди, сега Лиъм имаше пълното право да я отведе в леглото си. Това бе нощ за нежност и любов. Защо тогава той стоеше и я гледаше така мрачно? Какво го възпираше да дойде при нея, както бе правил толкова пъти?