Бренда Джойс - Играта

Катрин не знаеше отговора. Но в момента я занимаваше друг, много по-важен въпрос. Дали ако отидеше в селото щеше да намери — или да подкупи — някой, който да й помогне, да стане съучастник в бягството й? Обзе я вълнение.

— За какво мислиш, Катрин? Да не би да скърбиш за Джон Хок?

Катрин мигновено се надигна от леглото.

— Продължаваш да се промъкваш крадешком!

Той се усмихна накриво.

— Не. Аз не се промъквам крадешком в собствения си дом. Просто ти си прекалено разсеяна.

Чак сега Катрин видя, че Лиъм държи в ръцете си малко ковчеже. Беше една от онези красиви кутийки, в които дамите държат накитите или ръкавиците си. Тя вдигна поглед към лицето му, неспособна да скрие любопитството си.

Лиъм изглеждаше разколебан. Сетне бързо, сякаш бе взел решение, той се приближи, седна до нея и пъхна кутията в ръцете й.

— За теб е.

Катрин изпита едновременно желание да я отблъсне и копнеж да я отвори. Опита се да овладее обърканите си пориви.

— Какво е това?

— Подарък.

Гордостта надви женското й любопитство и тя хвърли кутията в скута му.

— Не го искам.

Челюстта му се стегна.

— Защо?

— Аз не съм някаква си гнусна курва, та да ми плащаш с дрънкулки.

Ноздрите му пламтяха.

— Ти си тази, която непрекъснато използва подобни отвратителни думи, не аз.

Катрин се изправи с ръце на хълбоците.

— Няма значение каква дума ще използвам. Фактите са си факти. Ти ме направи своя любовница, но аз отказвам да ми плащаш за това, че си се възползвал от мен.

Той също се изправи.

— Не се опитвах да ти платя за това, че си спала с мен, Катрин.

— Тогава вероятно си искал да ме овъзмездиш за отнетата ми девственост. — Тя преглътна сълзите, които напираха в очите й — сълзи на мъка, но и на гняв. Лиъм можеше да казва каквото си ще, но истината бе една: той искаше да й плаща за часовете, в които бе топлила леглото му. Чувстваше се унизена, смачкана.

— Не — поклати упорито глава той. — Искам да ти подарявам красиви неща, Катрин. Имам толкова съкровища за теб. Искам да ги споделя с теб. Защо ми отказваш?

— Аз не съм за продан. Нима се опитваш да ме купиш?! — обвинително изкрещя тя.

Внезапно Лиъм хвана брадичката й и я застави да не мърда, да го погледне.

— Защо не ми позволяваш да успокоя съвестта си? — извика той.

Катрин се опита да се отскубне и успя единствено благодарение на това, че Лиъм сам я пусна.

— Ти нямаш съвест. Ако имаше, не би убивал невинни мъже… и не би отвличал невинни жени.

— Колко си права. — Бърз като мълния, той я придърпа към себе си.

— Няма повече да бъда твоята курва — извика Катрин и в този момент бе искрена. Беше бясна от това, че е негова пленница и дваж по-бясна на себе си, на изпълненото си с трескав копнеж тяло. Трябваше да се овладее, преди да е станало късно.

— Никога не си била такава — каза Лиъм. Устните му се доближиха до нейните. Сивият му поглед блестеше. — И никога няма да бъдеш. — Той улови с една ръка косата й, прибрана на тила, и дръпна главата й назад. — Това, което искам от теб, Катрин, е нещо много повече от тялото ти.

Катрин настръхна, готова да се съпротивлява.

Тя заби нокти в раменете му в опит да го отблъсне, но Лиъм стискаше косата й здраво в юмрука си и й пречеше да се извърне настрани. Устните му бяха жадни, търсещи. Но Катрин отказваше да разтвори своите, въпреки трескавата възбуда, нажежила тялото й. Усещаше с всяка фибра на собствената си пламнала женственост неговия член — твърд, горещ, огромен.

Лиъм я дръпна рязко назад, разгневен от упоритото й нежелание да му се подчини и я притисна към стената. Прикована неподвижно между камъка и тялото му, Катрин почувства как и последните й съпротивителни сили се изпаряват, макар че, незнайно как, успяваше още да държи устата си здраво затворена. Той захапа леко ъгълчето на долната й устна и наведе глава по-ниско, разкъсвайки с ръка корсета й. Езикът му намери зърното на гърдата й и Катрин извика. Вече не се опитваше да го отблъсне.

Тогава Лиъм се засмя, допрял устни до гръдта й. Смехът му бе дрезгав и див, пълен с триумфална възбуда. Катрин се вкопчи в него здраво, стенейки от удоволствие при всеки болезнено-сладък допир на изкусите му устни, зъби, език. Когато той притисна раменете й, за да я застави да легне на пода, тя не се възпротиви. Вместо това от устните й се отрони една-единствена дума: неговото име.

Корсетът й вече бе смъкнат до кръста, разкъсан. Сега Лиъм вдигна нагоре полите на роклята й и дръпна с две ръце памучните й гащи. Катрин не можеше да чака повече. Пръстите й намериха предницата на панталоните му, докоснаха масивната подутина, заеха се с малките седефени копчета. Лиъм се засмя отново, отблъсна ръцете й и сам освободи набъбналия си фалос. При вида му — огромен, тръпнещ — Катрин възкликна възбудено. Неспособна вече да се владее, тя протегна ръка и нежно, страстно погали кадифената му плът.