Бренда Джойс - Играта

— Лейди Стратклайд — поклони се вдървено Хок.

Джулиет притисна смачкана кърпичка към носа си, сетне заговори забързано:

— Просто исках да ви кажа, че съжалявам, толкова съжалявам.

Той не сваляше поглед от нея.

— И още… Толкова се тревожа за Катрин! — По бузите й рукнаха нови сълзи.

Джон изпита внезапен нежен порив да я докосне, да я прегърне, но го прогони.

— Вашата загриженост е достойна за възхищение — каза той грубо.

— Какво ще стане сега?

Хок продължаваше да я гледа, но в този миг пред очите му беше не Джулиет, а неговата хубава невеста — в ръцете на Лиъм О’Нийл. Странно, но всеки път, когато си ги представяше заедно, сплели тела, изобщо не му хрумваше, че става въпрос за изнасилване. Гръм и мълнии! О’Нийл беше красив негодник, с реноме на развратник. Макар да бе син на Шон О’Нийл, Хок прекрасно знаеше, че не е изнасилвач. През тялото му премина тръпка. Сигурно и сега бяха в леглото. Но дали Катрин се съпротивляваше? Може би никога нямаше да узнае.

— Милорд? — обади се Джулиет неуверено.

Джон съсредоточи отново вниманието си върху нея. И не можа да не отбележи колко прекрасно изглеждаше тя, въпреки сълзите.

— Нищо няма да стане — рязко каза той. — Нейно величество отказа да ми даде кораби и войска, а без помощта й аз не бих могъл за атакувам проклетия остров, на който живее той.

Джулиет въздъхна.

— Благодаря ви за загрижеността — каза Хок, поклони се отново и се извърна. Но Джулиет докосна ръката му и го спря. Допирът й сякаш го наелектризира. Той бавно се завъртя към нея.

— Ако това ще ви накара да се чувствате по-добре — промълви тя, кой знае защо изчервена, — сигурна съм, че О’Нийл никога не би й причинил болка. Може да е пират, но той е и джентълмен. Слушала съм много за баща му. Лиъм О’Нийл не е такъв. Ни най-малко.

Изражението на Хок остана непроменено.

— Щом не би й причинил болка, защо сте толкова разтревожена?

Джулиет се изчерви още по-силно. Погледът й не се осмели да срещне неговия. Устните й не се осмелиха да изрекат отговора.

Хок беше поразен. Джулиет бе приятелка на Катрин. Какво криеше? Не беше необходимо да е оракул, за да отгатне. Самият той бе чул слуховете, които се носеха. За О’Нийл и Катрин. Може би Катрин беше признала пред Джулиет нещичко за него… за тях. Не, О’Нийл нямаше да й причини болка. Изведнъж го обзе отчаяние. Дори Катрин да се опиташе да му остане вярна, О’Нийл щеше да направи всичко възможно, за да я спечели. И щеше да я спечели.

Силни удари по вратата на каютата събудиха Катрин. Тя се надигна замаяно — беше успяла да заспи едва късно след полунощ и сега се чувстваше изтощена. Когато съзнанието й се избистри, погледът й обходи леглото, в което отново бе спала сама. Това беше втората й нощ на пиратския кораб, а не бе виждала своя похитител от онази тяхна единствена бурна среща веднага след качването им на борда.

Катрин се изправи и приглади дрехите си. Беше спала облечена. В крайна сметка се бе принудила да носи роклята, която беше намерила в един от сандъците в каютата; рокля, която несъмнено бе принадлежала на някоя от неговите любовници. Дрехата беше от златиста коприна с фигури на листа, украсена с мънички стъклени зрънца. Докато минаваше покрай огледалото, Катрин хвърли поглед към отражението си. Чудно, но нямаше изморен вид. Въпреки, че косите й не бяха прибрани и падаха свободно, тя изглеждаше елегантна, дори красива.

Катрин отвори вратата, убедена, че няма да завари на прага Лиъм, защото той едва ли би си направил труда да чука. И наистина беше юнгата Ги, който я поздрави с „добро утро“.

— Капитанът каза, че можете да се качите на палубата, милейди.

Тя погледна през рамо към люка на каютата и видя, че тъмният океан е облян в мъглива светлина.

— Но утрото още не е настъпило — каза тя учудено.

— Да, слънцето още не се е показало, но приближаваме остров Иърик — тържествено отвърна Ги. — Ще се качите ли?

Катрин го погледна въпросително.

— Остров Иърик?

— Това е домът на капитана.

Вече се беше досетила, но потвърждението от страна на Ги накара сърцето й да се свие. Докато вървеше след момчето нагоре към палубата, тя се опитваше да си обясни защо Лиъм живееше на място с такова име. Сигурно не го беше измислил той. На келтски „иърик“ означаваше „кървави пари“ — парите, които убиецът плаща на семейството на мъжа, убит от него. Това бе древен обичай — обичай, който оправдаваше и узаконяваше убийството.

Утрото беше студено, а Катрин нямаше пелерина. Треперейки леко, тя спря на палубата. Веднага видя Лиъм. Той стоеше на бака и наблюдаваше кървавочервеното изгряващо слънце. Беше без наметало; носеше само ленената си риза, панталони и високите над коленете ботуши. Топлият, сияен изгрев го къпеше в блясъка си. Оранжевата светлина продаваше на косата му огнено-златист оттенък. Профилът му бе изумително красив. Катрин усети, че е останала без дъх.