Бренда Джойс - Играта

Един от слугите запали огън в голямата камина и Катрин се приближи до нея, за да се стопли. С изключение на старинната дървена маса и скамейките до нея, на двата стола и на очукания скрин, в салона нямаше нищо. На стената висеше един-единствен избелял гоблен. Замъкът бе издигнат на самия връх на острова и отвсякъде се чуваше воят на вятъра. Усещаше се и силно течение. Катрин не бе в състояние да си представи, че човек би могъл да прекара тук цяла зима. Запита се дали това място изобщо беше виждало лятото, слънцето.

До слуха й достигнаха приближаващите стъпки на Лиъм.

— Ела горе да ти покажа нашата стая.

При думата „нашата“ тя отново застана нащрек.

— Ти получи това, което искаше. Защо просто не ме пуснеш да си вървя и не приключим с този въпрос веднъж завинаги?

Лиъм се взря в очите й, после в треперещите й устни.

— Изобщо не съм получил това, което искам от теб, Катрин. — Той се обърна рязко и се отправи към стълбите.

Тръпки пробягнаха по гръбнака на Катрин. След известно колебание тя реши да го последва, разкъсвана едновременно от неохота и любопитство. Не можеше да разгадае смисъла на последните му думи. Той бе отнел нейното целомъдрие. Какво още би могъл да иска?

Противно на волята си, тя си представи безкрайни, бурни нощи, изпълнени със споделена страст.

На третия етаж имаше само две стаи. Очевидно в замъка не бяха правени никакви промени още от построяването му преди столетия. Лиъм бутна една тежка дъбова врата и наведе глава, за да мине под ниския й свод и да влезе в господарската спалня. Вътре Катрин бе посрещната от голямо, но съвсем обикновено легло, покрито с кожи, без табли и без балдахин. Прозорците също бяха покрити с кожи и стаята бе изключително тъмна. Лиъм запали свещ. Удивлението на Катрин нарасна. Подът на каютата му беше застлан с поне двадесет красиви килимчета и макар да бе свикнала с рогозки, в последните два дни тя бе започнала да се чувства комфортно върху меката вълна. Защо тук нямаше нито един килим? Защо нямаше маса, нито столове? Нямаше нищо друго, освен една ракла до леглото, едно нощно гърне и огромна камина. По обстановката в каютата му Катрин бе предположила, че Лиъм обича да чете, но в стаята не се виждаше нито една книга.

— Предпочитам твоя кораб — троснато каза тя. Незнайно защо, но тази стая, а и целият замък я изпълваха с гняв.

Лиъм я погледна и остави свещта.

— Аз също.

Той отиде до камината, запали няколко тънки клонки и ги пъхна под дебелите, сухи пънове. Скоро изпод сръчните му ръце лумна огън.

Катрин гледаше широкия му гръб. Ризата му беше от много фино ленено платно и при най-малкото движение всеки негов мускул се очертаваше под нея съвсем ясно. Лиъм все още стоеше приклекнал пред огъня и погледът на Катрин се плъзна надолу, към здравите му, силни хълбоци. Тя рязко се извърна настрани.

— Кога ще ти омръзна? — Гласът й прозвуча неестествено дори за самата нея.

— Никога няма да ми омръзнеш, Кейт.

Катрин се обърна към него с ококорени очи. Погледът му беше настойчив, блестящ, впит в нейния. Напрежение бе стегнало мускулите на лицето му — напрежение, което изпълни въздуха помежду им. Що за изявление беше пък това?

Отправяйки й още един пронизващ, властен поглед пълен с обещания, които тя се боеше да разчете, Лиъм излезе от стаята. Катрин дълго остана загледана след него, докато не осъзна, че е съвсем сама. Здравата дъбова врата беше затворена.

Изтощена, тя се отпусна върху леглото. Трепереше. Не може да е бил искрен. Но Катрин си припомни очите му, изражението му, позата му и разбра, че й бе казал самата истина.

Тогава в съзнанието й изникна изкривеното от ярост лице на Джон Хок.

Само да можеше да избяга! Трябваше да избяга.

Беше видяла малкото селце, сгушено под замъка, до пристанището. Лиъм й бе обяснил, че там живеят неговите хора, заедно с жените и семействата си. Селцето не изглеждаше различно от което и да било друго. Къщите бяха от камък, покривите им — от слама. Но в много от дворовете бяха засадени пъстри цветя, а върху една дървена ограда Катрин бе зърнала червени английски рози. Беше забелязала още и една островърха камбанария със светъл златен кръст — необичайна и изненадваща гледка, като се има предвид що за хора живееха тук.

Тя облиза изсъхналите си устни и се запита дали би дръзнала да влезе в селото сама. Помисли първо за заспалото селце, тъй безобидно и тихо на вид; сетне помисли за мъжете, които командваше Лиъм. През последните два дни, а и в онези няколко зимни дни, след като я бе отвлякъл за пръв път, Катрин беше живяла сред пиратите на „Морски кинжал“. И не помнеше да е забелязала и следа от поквара или непочтителност сред екипажа. Тъкмо обратно — Лиъм О’Нийл изглежда се радваше на огромно уважение. Хората му бързаха да се подчинят на всяко негово нареждане без да разпитват или да протестират. При това тя не бе видяла, нито чула плющене на бич. Как тогава Лиъм успяваше да командва тази буйна, пъстра сбирщина?