Бренда Джойс - Играта

Да можеше да прогони болката, която се надигаше у нея!

Тя отклони поглед встрани. Чувстваше се нещастна, отчаяна. Откакто бе излязъл от каютата — и от нея — Катрин не бе в състояние да прави нищо друго, освен да мисли за него, за тялото му, за допира му. Мислете й бяха безсрамни; самата тя беше безсрамница.

Но Лиъм не я желаеше толкова силно, колкото го желаеше тя. В противен случай щеше да се върне при нея снощи или дори по-рано, още през деня.

Катрин затвори очи, заляна от нова вълна на отчаяние. Нямаше друг избор: трябваше да признае страстта, която изпитваше към този мъж — мъж, когото презираше, мъж, когото никога не би могла да уважава, мъж, който бе избрал за свой занаят убийството и грабежите. Не можеше да му устои; нещо повече, желаеше го отчаяно. Сега бе негова пленница. Той щеше да се възползва от нея когато почувстваше нужда, а тя — да му се отдава с наслада, макар че бе омъжена за друг. Щеше да я използва когато поиска и както поиска и всичките й опити за съпротива щяха да бъдат само преструвка. Докато един ден щеше да й се насити и да я освободи.

И тогава, естествено, Катрин нямаше къде да отиде. Кой мъж би пожелал любовницата на един пират? Хок щеше да се разведе с нея и тя нямаше да се омъжи никога повече. Нямаше да има деца. Надяваше се, че поне ще може да отиде при баща си в неговия затвор в Саутуърк. А може би Джералд също щеше да я отхвърли?

Тя прехапа устни, мислейки си за това как някога Лиъм й бе предложил да стане негова съпруга. Ето че вместо това Катрин бе станала негова любовница, негова играчка.

— Това е мястото, в което живея — обади се Лиъм иззад гърба й.

Катрин подскочи и се обърна. Не бе чула кога се е приближил. Неговите потъмнели, мрачни сиви очи я омагьосваха. Тя успя с неимоверни усилия да отклони поглед, но не преди да забележи наболата по лицето му брада и плътните му, сякаш изваяни устни.

Знаеше, че е съвсем близо до нея, че ако помръдне дори съвсем лекичко, полите й ще докоснат бедрото му. Катрин сплете ръце, за да им попречи да затреперят.

— Остров Иърик. Ги ми каза. — Внимаваше да не го поглежда, но й беше изключително трудно да диша нормално. Спомените от предишната вечер изпълваха съзнанието й. — Надявам се, че не ти си избрал името.

— Напротив.

Катрин се сепна и препи да успее да се въздържи, впери поглед в него.

— Защо?

Лиъм сви рамене.

— Не е ли очевидно? Изкарвам си прехраната, като проливам кръв… и все пак не съм платил нито пени „кървави пари“ на никого.

Тя си пое дъх. В очите му се четеше тъга. Но това вероятно бе само илюзия, плод на подхванатата от зората игра на светлини и сенки. Катрин се обърна с лице към кървавочервеното слънце и блясъкът му я заслепи. Тя присви очи, за да може да види острова.

Гледката я разочарова. Островът представляваше висока купчина скали, забулени в утринната мъгла, обагрени от ефирната портокалова светлина. Мястото не изглеждаше годно да подслони каквато и да било форма на живот. Можеше да служи единствено за пиратска бърлога. Катрин тъкмо се канеше да изрече гласно мислите си, когато съзря стария каменен замък, който се издигаше високо на един скалист зъбер.

— Тук расте ли трева? Има ли дървета?

— В южния край има гора, пълна с дивеч. Но ловът е забранен.

Тя рязко извърна глава към него и погледите им отново се срещнаха.

— Не мога да позволя дивечът да бъде унищожен. Всички продукти на острова се доставят с кораб от Белфаст.

— Защо живееш тук? — попита Катрин. — В такова изоставено от бога място?

Този път Лиъм не я погледна.

— А къде другаде бих могъл да живея?

За миг беше забравила кой и какъв бе той. Нямаше какво да му отговори, затова се обърна отново към оранжевото слънце и към скалистия остров, който се извисяваше над валмата от мъгла и над хладното сиво море.

На прага на салона Катрин се спря. Лиъм говореше със стюарда си. В другия край на помещението, през една отворена врата, която несъмнено водеше към кухнята, се виждаха още прислужници, както мъже, така и жени. Салонът бе студен, тъмен и очевидно много стар. Преди Катрин да слезе на брега, й бяха дали пелерина и тя я загърна плътно около тялото си, докато погледът й продължаваше да изучава вътрешността на замъка.

Не знаеше какво точно беше очаквала, но във всички случаи не бе това мрачно, неприветливо място. Макар да беше отраснала в Аскийтън, който също бе средновековно имение, там беше различно: имаше богата мебелировка, къщата бе светла и радостна. Катрин не можеше да проумее защо домът на Лиъм изглежда така. Всичко в каютата на кораба му беше разкошно — като се започне от фината дървена ламперия по стените и се свърши с посребреното нощно гърне. А този огромен салон бе почти празен.