Бренда Джойс - Пътуване към рая

— А вие трябва да сте Анджелина — рече Шелтън усмихнат.

— Сторм — рече тя, като се ухили. — Никой не ме нарича Анджелина. Освен мама, когато е наистина бясна.

Шелтън се засмя.

— Одрала си кожата на баща си, но имаш очите на майка си — тъмносини, почти виолетови. Баба ти имаше точно същите — гласът му се пропи с тъга.

Миранда видя и чу мъката му, когато заговори за майка й и се изненада. Не можеше да сбърка дълбочината на скръбта му, след толкова години. В този момент тя усети, че не е била справедлива към баща си.

— Къде е Рейт? — попита Дерек, след като се здрависа с Лангдън — висок, смугъл мъж наближаващ четирийсетте.

Отгоре се чу трясък и трополене. Миранда и Дерек погледнаха към тавана едновременно и се намръщиха.

— Мисля, че въпросът ти получи отговор — рече Миранда. Дерек отиде до отворените врати и се провикна:

— Рейт, Рейт, веднага слез долу. — Гласът му бе висок и строг.

— Най-малкият ми син има склонност да прави бели — рече Миранда на баща си, като се усмихна извинително. — Мислех, че Ник е лош, като беше малък, после смятах Сторм за лоша, но в сравнение с Рейт те са ангелчета.

— Децата ти са красиви, скъпа — рече Шелтън, като изглеждаше горд. — Иска ми се Анджелина да беше тук, за да сподели радостта ми от семейството ти.

Миранда изпита непреодолимо желание да заплаче и да прегърне баща си. Спомни си, сякаш бе вчера, как баща й зашлеви майка й и я нарече уличница, а после я удари. Но сега бе изпълнен с мъка, която нямаше да умре. Тя бе объркана.

— Ето го разбойника — рече Дерек, като побутна напред едно петгодишно момченце, истинско златисто копие на баща си, с изключение на сапфирено-сините му очи.

— Стана без да искам! — извика Рейт. — Кълна се!

— Недей да лъжеш и да се заклеваш едновременно — рече Дерек. — И ще обсъждаме счупената ваза на майка ти по-късно.

— О, Рейт! — намръщи се Миранда.

— Сега я загази — ухили му се Сторм. Рейт й отправи предизвикателен поглед.

— Стана случайно! Кълна се!

— Рейт, това е дядо ти — рече Миранда, като го хвана здраво за ръката. Момчето сякаш преливаше от енергия и едвам го свърташе на едно място.

— Здрасти, Рейт.

— Значи ти си дядо ми. Наистина ли живееш в Англия? И наистина ли си граф? Как така Ник ще стане граф, а пък аз не? Мога ли да ти дойда на гости? Имаш ли коне?

— Да, Рейт, наистина живея в Англия и наистина съм граф — Шелтън му се усмихна топло. — Боя се, че само най-големият син може да наследи семейната титла, но естествено си добре дошъл да ми погостуваш. Може би ще дойдеш да видиш брат си, когато стане граф на Драгмор. — Шелтън намигна на Ник.

— Страхотно! — извика Рейт и започна да подскача нагоре-надолу.

— Надявам се, че ще останеш с нас известно време — рече Дерек. — Ще се радвам децата ми да имат възможност да опознаят дядо си.

Шелтън погледна Миранда.

— Възможно е, макар че Пол ще заминава от Галвестън след няколко дни.

— Треска за злато — усмихна се Лангдън.

— Отиваш да натрупаш богатство, така ли? — попита Дерек.

— Не виждам защо не — отвърна спокойно Лангдън.

— Хайде, Лангдън — рече Дерек. — Ние с децата ще те разведем из ранчото. — Той погледна Миранда и Шелтън. — Мисля, че трябва да ги оставим да се наприказват.

Дерек хвана здраво Рейт за ръка и Лангдън последва групичката. На вратата Рейт се отскубна от баща си, изкрещя и се втурна тичешком в коридора. Дерек се ухили на Миранда и сви рамене, преди да затвори вратата зад госта си.

Бащата и дъщерята се спогледаха.

— Имаш чудесно семейство, Миранда — рече Шелтън нежно. Изгледа продължително дъщеря си.

— Благодаря ти, татко. Какво ще кажеш за едно питие?

— Да, ако обичаш.

Миранда наля и на двама им по чаша бренди и седна на дивана, покрит с кретон на цветя. Баща й седеше на канапето, облицовано в раирана коприна.

— Толкова се радвам, че си щастлива — рече Шелтън. — Макар че не ми пишеше много често, любовта ти струеше от всяко изречение.

— Щастлива съм — отвърна Миранда. — Напълно. Обичам съпруга си и обожавам децата. Имаме прекрасен дом. — Тя направи жест с ръка. — Не беше лесно.

— Изглеждаш точно като Анджелина — каза Шелтън с разтреперан глас. — Все едно гледам привидение.

Миранда видя болката в очите му и сърцето й омекна.

— Ти я обичаше.

— Ужасно много.

Тя се замисли и осъзна, че това, което бе видяла като малка може да е било единичен случай. Сякаш прочел мислите й, Шелтън заговори.

— Бих искал да споделя миналото с теб, Миранда.