Бренда Джойс - Пътуване към рая

Той се протегна, за да погали гърдите й, докато я милваше бавно. Целуна врата й, рамото й, шията й отстрани. Тя възкликна, без да може да помръдне заради позата им, но искаща, искаща още. Изстена.

Той разбра и започна да тласка по-силно и по-решително. Ръката му се спусна по-надолу от гърдите й, мина по корема й, към издутата перла. Започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Когато тя извика, той я обгърна с ръце, като тласна още веднъж, и втори път, потрепери и се изпразни целият в нея, изстреля всичко, което имаше. Те лежаха потни и неподвижни, дишаха тежко, а сърцата им биеха учестено.

Тя се обърна по гръб.

— Само като си помисля, че някога смятах любенето ни за нещо лошо.

— Вече не мислиш ли така?

Очите й бяха по-възрастни, по-мъдри, загатващи за тъга и трагедия.

— Глупачка ли съм?

Искаше му се да си бе спестила изпитанията, през които премина. Сложи ръка върху нея и леко я целуна.

— Дерек?

— Да?

Вече не изглеждаш изтерзан заради детето ми. Той взе ръцете й.

— Няма да те лъжа. Не е леко. Но мисля, че овладях гнева си, поне по-голямата част. — Той я погледна сериозно. — Ще направя каквото мога, Миранда. Кълна се.

— Знам, че е така — рече тя и се усмихна, а в очите и заблестя надежда, надежда и любов. — Понякога си мисля за сина ти — прибави тя.

Внезапно той си спомни един сън, в който новороденият му син се бе превърнал в сина на Чавес. Намръщи се.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди доста време се сетих, че някое семейство команчи отглеждат момчето ти, а ти ще отгледаш момче с кръв на команчи. Може би това дете е дар от бога.

Той я погледна. Не вярваше, че това бебе е божи дар, но го порази как случката се бе обърнала наопаки — почти прекалено идентично, за да е съвпадение. Той бе полуапах, Чавес бе полукоманч…

— Неведоми са пътищата господни.

— Знаеш ли — подхвана той замислен, — забрави за малко за господ. Някой е взел момчето ми и го е отгледал като свое, несъмнено понеже е нямал собствен син. Някой се е грижил за него и може би го е обичал — той се загледа през прозореца.

— Точно както ти ще отгледаш детето ни и ще се грижиш за него — довърши Миранда. Тя знаеше, че е поразен от съвпадението на паралелните ситуации. Знаеше, че така е било предопределено и един ден и той щеше да го осъзнае.

Дерек я притегли по-близо.

— Нямам търпение да те заведа у дома.

Тя се надигна.

— У дома?

Той я погледна в очите и видя притеснението й.

— Ще построим наново ранчото на Джон — рече той. — То ще е много по-безопасно от моя край, тъй като е близо до Сан Антонио. Онзи път бе нещастна случайност, Мир…

— Не!

Те се спогледаха, сърцето му се сви, а тя изглеждаше готова да заплаче. Когато той заговори отново, гласът му бе много спокоен.

— Миранда, ранчото на Джон бе нападнато по воля на Чавес…

— Не! — тя седна в леглото и дръпна завивките нагоре. — Не мога. Дерек, обичам те. Ала мразя тази земя.

Той се уплаши.

— Какво искаш да правим?

— Да живеем в някой град — който и да е. Дори Сан Антонио. Но няма, Дерек, няма да ида да живея в тази забравена от бога пустош, не и сега, след като те открих отново, не и когато ще имаме дете. Дерек, теб едва не те убиха!

— Разбирам — рече той. Миранда се протегна към него.

— Моля те. Заради мен. Моля те.

Той се опита да се усмихне, но не успя.

— Добре, принцесо. Знаеш, че никога няма да те накарам да направиш нещо против волята си.

С облекчено изхлипване тя се отпусна в обятията му.

Той я прегърна, като се питаше как ще се справят. После се зарече, че ще направи всичко, което зависи от него, за да успеят.

Дерек я заведе обратно в Сан Антонио, а после замина да построи отново ранчото на Джон.

Отначало Миранда възразяваше с думи, а после мълчаливо. Той я остави на грижите на една възрастна шивачка, вдовица, която живееше в града. По пътя на обратно осъзна, че никога няма да е щастлив, ако живее в града — нито пък можеше да я пусне да се върне в Англия. Никога. Щеше да построи наново ранчото на Джон, което бе близо до Сан Антонио, и преди Чавес никога не бе имало проблеми с команчите заради големината и местоположението си. И по някакъв начин щеше да я накара да промени мнението си, независимо колко време щеше да му отнеме.

Веднъж седмично ходеше до града, за да я види. Подобно на повечето тексасци, Дерек нямаше почти никакви пари в брой, така че трябваше да построи всичко сам, от нула, и започна с къщата. Тъй като бе законният собственик на ранчото, можеше да взима на вересия материалите, от които се нуждаеше. До началото на август къщата бе построена, макар и по-малка от предишната — един етаж с три стаи: кухня-трапезария, кабинет, служещ за дневна, и спалнята им. Помогна му и фактът, че всички камини бяха още на мястото си. Къщата можеше да се разширява по-късно. Съседите му дойдоха да помогнат за построяването на хамбара, сушилнята също бе завършена. Той беше построил основите на къщата за работниците, но реши, че ще я довърши на спокойствие по-късно. Трябваше да наеме хора, които да съберат добитъка на Джон, но нямаше пари за заплати, така че, докато не продадеше малко месо, се налагаше да почака и да се справя сам. Продаде собствената си земя в Пекос. След всичко, което се случи, той знаеше, че никога повече няма да може да живее там — за Миранда да не говорим.