Бренда Джойс - Пътуване към рая

— Започни да помпаш вода — заръча й той — и залей къщата с вода.

— Какво става? — тя се уплаши.

— Веднага — изрева той. — И вземи Елена да ти помага.

Те затвориха кепенците на всички прозорци и ги залостиха. Кепенците бяха направени от шестинчов дъб, предвидени точно за такива случаи. Първата къща бе построена, за да устои на обсада, ако станеше нещо толкова немислимо и Дерек построи новата сграда по същия начин. Всички пушени меса бяха донесени от сушилнята. Четирите коня бяха доведени в дневната и спънати с букаи. Амунициите и пушките бяха извадени да са под ръка. После Дерек и Джейк помогнаха на жените да залеят къщата с вода и изливаха ведро след ведро. Той се радваше, че не е по-голяма и благодареше на бога, че през последните два дни не спря да вали.

— Команчите са, нали? — извика Миранда, като се облегна на един стълб и почеса гърба си.

— Направи достатъчно — рече той остро. — Влез вътре и застани до камината в дневната. Помниш ли как се зареждат пушки, Миранда?

— Не знам — рече тя нервно, а лицето й бе побеляло.

— Просто влез — повтори той.

— Исусе! — извика Джейк. — Чувам ги!

Дерек също ги чу. Тропотът бе като земетръс под нозете им. Видя масата от конници и сърцето му подскочи в гърлото. Не бяха двеста, а двойно повече.

— Всички вътре — заповяда той. Гласът му бе равен и хладнокръвен. Той трясна дебелата дъбова врата зад себе си, залости я и двамата с Джейк избутаха мебелите пред нея.

— Джейк, ти застани в спалнята — рече той.

Той се приближи до един от прозорците в дневната, който сега бе покрит с кепенци. Във всеки от тях имаше малък отвор, през който да се стреля — нещо съвсем обичайно в Тексас.

— Елена, покажи на Миранда как се зарежда, в случай че е забравила. Искам и двете да поддържате постоянен запас от заредени оръжия за нас двамата с Джейк.

— Готово — рече Елена.

Миранда не можеше да помръдне. Беше се сковала от страх. Тя осъзна, че Елена й говори и я погледна, без да я вижда. После чу бойните викове и Дерек и Джейк стреляха едновременно.

Нещо в нея се пречупи. Съпругът й, когото обичаше, стоеше там и защитаваше нея, бебето и дома им от тези диваци. В нея се надигна гняв, бесен и кипящ. Тя се протегна, взе една пушка и се втурна към прозореца до Дерек.

— Какво правиш? — попита той, като хвърли бърз поглед към нея.

Тя стисна зъби и мушна пушката в квадратния отвор на капака, като надзърна навън. Възкликна, отново изпълнена със страх. Никога не бе виждала толкова много индианци на едно място, всичките изрисувани и крещящи. Обстрелваха къщата със стрели. Няколко от тях имаха мускети, а съвсем малко — съвременни пушки. Бяха подпалили останалите сгради и сега палеха дома им. Сърцето на Миранда отново се изпълни с гняв. Тя се прицели, натисна спусъка и извика, когато индианецът, по когото стреля падна от коня си.

— Страхотен изстрел! — възкликна Дерек, като хвърли колта си на Елена и взе една пушка. Подаде на Миранда другия си колт. — Използвай това. Винаги си се справяла по-добре с пистолет, отколкото с пушка.

Те стояха един до друг сякаш с часове, но всъщност бяха минали не повече от трийсет минути. Почти половината команчи дори не спряха, като стигнаха до къщата им, а продължиха към Сан Антонио. Къщата не пламна. Миранда не знаеше колко команчи са застреляли Дерек и Джейк, но тя самата бе улучила поне шестима. После, също толкова внезапно, както бяха нападнали, те се обърнаха и тръгнаха на юг.

Дворът бе пълен с ранени и мъртви индианци — двайсетина, че и повече.

Миранда сложи колта си на перваза и избърса потта от челото си. Осъзна, че Дерек я е загледал и успя да се усмихне изнурено.

— Гърбът ми ще ме убие — рече тя.

— Миранда — прошепна Дерек. — Миранда, погледни какво направи.

Тя го погледна и изведнъж устните й се разтеглиха в усмивка — толкова ликуваща, че сърцето му подскочи лудо.

— Така им се пада — рече тя разпалено. — Тези негодници ще се замислят, преди отново да припарят тук!

Дерек отметна глава и избухна в смях, а после я грабна в обятията си.

— Господи, ти си великолепна — рече той.

Бойната група команчи, които наброяваха петстотин воини, бяха минали покрай Сан Антонио, помели Викторио, а после продължили напред и разрушили крайбрежния град Линвил. След това команчите се насочили към равнините си с две хиляди крадени коня, като оставили двайсет и четирима убити тексасци.

Всеки мъж в Тексас, който можеше да носи оръжие се надигна, включително и Дерек. При Плъм Крийк тексасците отмъстиха за мъртвите си, като убиха петдесет команчи, без да загубят нито един свой човек. Дерек се върна в ранчото, но деветдесет тексасци решиха да продължат, като навлязоха дълбоко в територията на команчите. През октомври предприеха изненадваща атака, като убиха около сто и трийсет команчи, включително жени и деца. Линията на поведение спрямо команчите бе решена — агресивно изличаване. Това беше краят на славните дни за команчите.