Бренда Джойс - Пътуване към рая

— Вътрешна чешма — прошепна Миранда, като се приближи до нея и я изпробва. Усмихна се, когато водата потече в калаената мивка, качена на поставка.

— Не искам да се налага да тичаш нагоре-надолу до кладенеца — рече той. Обърна се, когато Елена нахлу в кухнята с вик.

— Скоро ще има nino — извика тя въодушевена. Както всеки друг, тя смяташе, че детето е на Дерек. — Голямо, смело момче, което ще стане голям, смел мъж като баща си.

Миранда се усмихна и я прегърна.

— Толкова се радвам да те видя — извика тя. Дерек й бе разказал как Елена се е скрила и оцеляла след нападението на Чавес. През последните няколко месеца тя бе живяла в града и с нетърпение се върна в ранчото при тях.

Дерек хвана Миранда за ръка и я поведе към дневната, в която имаше канапе и два стола пред камината, всичките купени на кредит.

— Просто ще продължаваме да добавяме разни неща в къщата, докато стане точно такава, каквато искаш.

Миранда се усмихна.

— Страшно ми харесва — каза му тя и го мислеше, макар че се изненада от това. — Харесва ми, защото ти си направил всичко това сам, за нас — тя погали корема си.

Понякога майчинската й гордост я караше да изпитва нарастващо терзание, горчивина и изумление от Дерек. Като сега. Той бързо го потуши. Щеше да бъде добър баща. Щеше да направи Миранда щастлива.

— Мисля, че трябва да си легнеш и да си починеш — рече той, като взе ръката й и я заведе в спалнята. — Елена може да ти донесе нещо за обяд.

Миранда се загледа в спалнята, най-уютното помещение в къщата. Леглото бе голямо, дъбово, и тя знаеше, че е било направено по поръчка от един дърводелец швед. Пред камината имаше плюшено кресло и табуретка, както и две кожи — една там а друга — до леглото, от нейната страна, както й каза Дерек, за да не й изстивали краката, като става сутрин. Леглото бе покрито с красив юрган, ръчно направен от много различни парчета, съшити едно за друго. Двата прозореца бяха украсени с перденца на весели шарки — мънички бледочервени рози със зелени дръжки на кремав фон. До леглото й имаше и малка масичка със свещ и книга. В другия край на стаята, до един гардероб от борови дъски, беше поставен параван от японски лак. Зад него стояха мивка, нощно гърне и една медна вана. Спалнята определено беше най-голямата стая в къщата.

Миранда заобиколи леглото и взе книгата от нощната масичка. Беше библия. Тя усети как очите й се насълзяват, отвори я и видя надписа: От твоя любящ съпруг. Винаги твой, Дерек.

Тя се обърна към него. Той чакаше, а погледът му бе толкова напрегнат, топъл и изпълнен с любов.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Това е… толкова красиво, Дерек.

Тя притисна библията до гърдите си. Браг се усмихна.

— Искам да ти дам повече, Миранда, и един ден ще го направя. Бижута, коприни, и…

Тя стигна до него навреме, за да го прекъсне, като сложи пръст на устните му.

— Това е достатъчно.

Той се поколеба, после сведе лице, като много леко докосна устата й със своята. Любовта им ги обгърна и ги издигна.

Няколко дни след като я доведе в ранчото, Дерек излезе, за да преброи и да провери къде е добитъкът, останал на земите му. Беше застанал на десетина мили от къщата, високо на един рид, от който се виждаше дома му. Обърна разтревожен погледа си на северозапад и веднага видя опасността. На десетина мили имаше голяма група ездачи, които се приближаваха със спокойно темпо, вероятно в тръс, и не можеха да се различат заради облака прах, който вдигаха. Той изтръпна от ужасно предчувствие.

Окото му бе тренирано. Дори от такова разстояние той виждаше, че са поне двеста конници. Толкова много хора означаваше само едно — че нещо не е наред. Миранда си бе вкъщи — сама, като изключим Елена и едно момче, което бе наел само срещу храна, спане и обещание за заплата. Сръга коня си и се спусна в галоп към ранчото с безразсъдна скорост.

Не можеше да не си помисли: команчите.

Бяха стояли прекалено тихи и мирни през последните няколко месеца. Дванайсетте отцепника, които бяха нападали лагера им в Пекос не се брояха — този вид атаки бяха част от бита на команчите, от начина, по който живееха. Не можеше да има друго обяснение за няколкостотин конници, освен бойна група команчи, която се носеше към Сан Антонио. А ранчото бе почти на пътя им.

Той стигна в галоп до двора, викна на момчето, Джейк, и веднага му даде наставления. Извика и Миранда, която вече се бе спуснала тичешком към него, като го чу да идва.

— Дерек, какво има? — попита тя.