Бренда Джойс - Пътуване към рая

Миранда усети как сърцето й нервно запърха.

— Да не се счупи нещо? — извика тя разтревожена, а после очите й зашариха по хоризонта. Както винаги, Браг яздеше напред и от него нямаше и следа.

— Мамка му стара! Простете, дами! — Уелш силно си прехапа устната и Миранда знаеше, че ако те с леля й не бяха тук, той щеше да нареди цяла върволица от цветисти изрази.

— Какво се е случило, мистър Уелш? — попита тя отново, като си вееше с ветрилото. Беше горещо и задушно и почти не се траеше. Но тя бе толкова близо до ваната си!

— Колелото е заседнало в една дълбока бразда — рече Уелш, поклащайки глава. — Грешката е моя. Мислех си за уиски и же… Мислех си, че трябва да стигнем до Начиточес до довечера — поправи се той набързо.

— Лельо Елизабет, мисля, че трябва да слезем — рече Миранда, като се надигна и внимателно събра полите си. — За да може мистър Уелш по-леко да извади дилижанса от тази бразда.

Ето, хванете се, госпожице — рече Уелш, като се забърза към нея. Помогна й да слезе, а после и на леля й.

— Къде е мистър Браг? — попита лейди Холкум. — Той не трябва ли да ни помогне?

— Надявам се изобщо да не разбере за това — промърмори Уелш, като се качи на дилижанса с изненадваща пъргавина. Той изплющя с юздите. — Дий! Дий! Айдееее!

Миранда и леля й се отдръпнаха и гледаха изумени, докато конете се мъчеха да освободят дилижанса. Колелото само задълба още по-дълбоко в браздата.

— О, спрете, мистър Уелш! Спрете! — извика Миранда. — Потъвате по-дълбоко.

Уелш въздъхна и слезе.

— Просто ще трябва да… А, ето го и Браг!

Миранда чу тропот на копита и го видя да пристига в галоп с притъмняло лице.

— Какво става? — извика той, но очите му вече бяха открили проблемното колело и той тихо изруга. Скочи от жребеца.

— Аз съм виновен — рече Уелш нещастно.

— Напълно си прав, по дяволите — скастри го Браг.

Очите на Миранда се разшириха.

— Мистър Уелш е човек — възпротиви се тя. — Всеки греши.

— Ти да мълчиш — рече Браг, като се обърна към нея, а очите му бяха потъмнели от гняв. Той захвърли шапката си на земята. Миранда не можеше да повярва, че се е ядосал до такава степен заради толкова малко произшествие.

— Вие сте непоносим — прошепна тя, без да иска да изрича това на глас.

Той се нахвърли върху нея, а на лицето му бе изписана истинска ярост.

— Непоносим значи? Произшествията означават смърт, когато си на пътя! Разбираш ли сега? — крещеше той.

Миранда отстъпи, уплашена от явно отприщената му ярост.

— Но… това е само…

— Ами ако бяхме в земите на команчите? — Той бе снишил гласа си, но устата му бе побеляла. — Ако това бе счупило оста? А? Ами ако бяхме заклещени неподвижни в продължение на часове, докато я поправим и някой боен отряд ни нападнеше? — той се извърна от нея отвратен.

— Това няма да се повтори — рече Уелш тихо.

— Ти карай, аз ще бутам — рече Браг с по-спокоен тон.

Сега Миранда разбра, но това не правеше характера му по-поносим. И тогава, точно пред очите й, той свали ризата си и нехайно я захвърли настрани.

Тя възкликна, а сърцето й се качи в гърлото, задушавайки я. Лицето й започна да гори и тя се чувстваше замаяна и не на себе си. Бе скандализирана. Мъжът стоеше полугол пред нея. Тя омаломощено протегна ръка и се подпря на колелото на дилижанса, като си вееше яростно.

— Капитан Браг! — възкликна леля й ужасена. — Как смеете да се събличате пред племенницата ми!

Браг изобщо не бе обърнал внимание на реакцията на Миранда, понеже бе започнал да разглежда колелото в мига, в който захвърли ризата си. Сега се изправи, а устните му се изкривиха в развеселена усмивка, като погледна към лейди Холкум, а после и към Миранда. Усмивката му угасна.

Тя бе много, много бледа и си вееше бързо-бързо, загледана право напред в някакъв далечен обект. Леля й отново шумно запротестира срещу голото му тяло и като седна на колене пред Миранда, започна да разтрива китките й.

— Боже господи! — възкликна Браг. — Никога ли не е виждала мъжки гърди преди това? Да не вземе да припадне? — Той не можеше да повярва.

— Естествено, че не е — сряза го лейди Холкум, а лицето й бе почервеняло от ярост.

Миранда го погледна за миг, видя широките му, окосмени гърди и поруменя. Ветрилото й започна да се вее по-бързо. Браг се засмя — това бе прекалено. Приближи се до нея.

— Пречиш — рече той, но без да е груб.

Горкият Джон! Какво щеше да прави с тази фригидна девственица? Той докосна рамото й, за да я дръпне настрани, но тя си пое дълбоко въздух и избяга оттам, сякаш той бе самият дявол, дошъл да я отведе със себе си. Той подтисна смеха си и отиде до вагона, за да се овладее.