Бренда Джойс - Пътуване към рая

Той я гледаше шокиран, а сетне се разсмя.

— Миранда! Първо на първо, за теб изобщо не е безопасно да оставаш сама. А освен това, миличка, ти не можеш и муха да убиеш с твоята сила! — Той продължаваше да се смее. — А ако викаш на това къпане, е… — Смехът му отекна.

— Ти си противен — прошепна тя надменно. — Варварин, абсолютно невъзпитан грубиянин. — Тя осъзна, че среща ответна реакция, защото лицето му бе добило суров вид и смехът му рязко бе секнал. — Отвращаваш ме, макар и да знам, че не е християнско да се чувствам по този начин. Аз би трябвало да те съжалявам, понеже ти не би могъл да знаеш как да се държиш с една дама.

Лицето на Браг ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута, а очите му проблясваха заплашително. Тогава Миранда усети страх и всичкият й гняв и негодувание се изпариха. Тя направи една бърза крачка, за да се измъкне покрай него, ала ръката му се стрелна и той я улови и я дръпна грубо до себе си.

— По време на това пътуване се слуша моята дума — изръмжа той. — А думата ми е закон. Казах ти да ме уведомяваш, като решиш да се къпеш. Никога не напускай лагера, без някой да те наглежда. — Той я хвана по-здраво и Миранда извика с глас. — Ясно ли е? Лейди Миранда? — той произнесе обръщението подигравателно.

— Боли ме — прошепна тя, разтреперана. Усещаше тялото му до своето, твърдо като скала. Той рязко я пусна и тя леко се спъна. Обви ръце около себе си, като се прегърна и очите й се насълзиха. Той бе толкова жесток! Тя преглътна едно ридание и сляпо се затича към лагера.

Браг се загледа след нея, намръщен и ядосан. Глупачка! Той и бе дал пряка заповед, а тя не се бе подчинила. Естествено опасността тук бе само от някой вълк единак, но след няколко дни щеше да се тревожи и за индианци. Не можеше да позволи някой да не му се подчинява отсега.

Той я последва обратно към лагера със стиснати челюсти. В ума му изникна образът на стройните й, грациозни крака и накара чатала му да пулсира. Мечтая си за годеницата на най-добрия ми приятел, помисли си той гневно, като насочи яда си към нея. Тя бе малка глупава женичка — всъщност дете само кожа и кости. Защо тогава толкова го вълнуваше, по дяволите? Дали се страхуваше от него? Гледаше го толкова странно, сякаш е едновременно запленена и отвратена, като че той е двуглаво чудовище…

С една мръсна ругатня, която накара и двете дами да ахнат, Браг клекна до огъня, за да помогне на Уелш.

Следващите три дни минаха без инциденти и скоро наближиха Начиточес. Миранда бе започнала толкова да си мечтае за вана, че това се бе превърнало в най-важното нещо в живота й. И Браг, и Уелш очевидно се къпеха в потоците и реките, покрай които лагеруваха и мирисът им, осъзна тя, не бе толкова лош — мирис на коне, пушек и мускус. Тя започваше да свиква с варварските тексасци! Това бе прекалено. Нима и съпругът й ще се облича, ще постъпва и мирише като тези едри, силни мъже? Дали и той ще е висок исполин? Миранда потрепери при тази мисъл.

Браг я бе избягвал, откакто тя го обвини, че се държи с нея като с уличница, макар че очите му още пробягваха нагло по тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда. Но в мига, когато се обърнеше да я погледне, тя го усещаше и по тялото й се разнасяше странна топлина, докато страните й поруменяваха от неудобство. Тя свиваше юмруци и се чудеше защо този груб, суров мъж е изпратен, за да я унижава по този начин. Наистина ли е била толкова непослушна в манастира? Това беше единственото обяснение, за което можеше да се сети.

Ами ако съпругът й се държеше грубо с нея? Тя не можеше да си помисли такова нещо — това бе твърде разтърсващо.

Миранда свикна с дилижанса и непрестанния, безконечен монолог на Уелш. Когато не дърдореше, той си тананикаше някоя песничка. Веднъж Миранда го помоли да я научи думите, за да могат да попеят заедно, та да мине по-бързо времето. Уелш взе, че се изчерви, а Браг избухна в смях, застанал с коня си до дилижанса.

— Думите на тази мелодия не са подходящи за ушите на дами — рече й той, като се засмя и явно се наслаждаваше на неудобството й. — Особено пък за дами, израсли в манастир, подобно на теб.

И той имаше наглостта да й намигне похотливо. Тогава на Миранда й хрумна една много неблагочестива мисъл — може би някой гръм щеше да го порази още там, на място. След миг тя се молеше за прошка.

Сега внезапно дилижансът спря и всички политнаха напред.

— По дяволите! — възкликна Уелш и вече бе скочил на земята.

— Какво стана, мистър Уелш? — попита загрижено лейди Холкум.