Бренда Джойс - Огньовете на рая

Той разтвори бедрата й и проникна в нея.

— Хайде.

Тя простена, а неговите тласъци станаха още по-дълбоки. Сетне Шоз внезапно се отдръпна, обърна я по корем и я положи на една от възглавниците. Разтвори хълбоците й и проникна отново. Люси дишаше тежко и стискаше таблата на леглото. Той гледаше как огромният му член навлиза отново и отново във влажната й, мека, розова женственост. Тя шептеше името му, а той сякаш искаше да достигне до дъното на самото й същество.

След това двамата се отпуснаха един до друг. В главата на Шоз се въртяха блажени мисли, той не можеше да устои на желанието да я прегърне и да замре така. Изправи се и я погледна — тя се взираше в него.

Той се наслаждаваше на красивото й тяло, а очите му се рееха над дългите й крака и налетите гърди. Някога тя щеше да се изчерви от открития му поглед, но сега само се повдигна и леко придърпа надолу халата. Беше се променила, помисли си той, невинността й бе изчезнала — и всичко благодарение на него.

— Само това не се е променило — рече той с тъга.

— Да. — Люси го възнагради с едва забележима усмивка, после стана и отиде в банята. Докато стоеше сам, той приглади собствените си дрехи и си сипа малко кафе от сребърната кана на табличката до креслото. Сетне Люси се върна, все още облечена в шифонения халат.

— Къде беше? Минаха цели три седмици.

— Да не си ги броила?

— Да, броих ги.

— Крих се.

Очите й се разшириха.

— Какво се е случило?

— Аз съм към бунтовниците, нали си спомняш? А това е война, Люси.

— В деня, когато ти казах за екзекуцията на онзи водач, той бе спасен. Ти беше, нали?

— Не ме питай, Люси. Няма да ти отговоря.

Изведнъж тя се усмихна — като карибско слънце след тропическа буря.

— Знаех си, че ще спасиш онзи човек!

Той не отговори.

— Уейлър беше бесен. — Като видя, че той трепна, тя добавя бързо: — Според слуховете.

— Стоя далеч от него, нали?

Тя отпиваше от кафето си и прикриваше поглед.

— Да. — Изведнъж вдигна очи. — Шоз, ти ли си Ел Американо?

Той се задави.

— Какво, по дяволите…

— Значи си ти!

Той скочи и застана пред нея разгневен.

— Не искам да се замесваш в тази проклета война, Люси! Господи! Излагаш се на опасност — можеш да навлечеш и моята смърт!

Тя побледня и остави с трепереща ръка чашата в чинийката.

— Съжалявам. Не се притеснявай, не съм проговорила и никога няма да го направя!

— Не съм казал, че съм аз — изсъска Шоз ниско, като не искаше дори да споменава прякора на глас.

— Ти не ми вярваш.

Той видя болката в очите й и се отдалечи с някакво чувство на вина, защото тя бе права за себе си. Господи, можеше да обърне цялото му същество надолу с главата.

— Не че не ти вярвам — отвърна той бавно. — Не мисля, че ще ме предадеш нарочно, но смятам, че може да стане случайно.

— Не съм толкова глупава. — Тя стана. — Но ти никога не си ме смятал годна за нещо, нали? Само за секс.

Той трепна. Припомни си за Долината на смъртта, как тя се промени там, как удържа на опасностите и враждебността и се държа като майка на Роберто.

— Не е вярно.

Тя му обърна гръб, отиде до гардероба си и му махна да я последва. Шоз видя, че при задната страна, прикрита от дрехите, имаше купища кошове. Преброи до шест, но разбра, че има поне още толкова.

Стресна се. Люси отвори най-горния и му подаде един пакет.

Побиха го тръпки. Той отвори пакета, а изражението му стана още по-мрачно. Беше чантичка за първа помощ с йод, ваксини, марля, хлороформ и какво ли не още. Тя му подаде друг пакет — консерви. Той я погледна.

— В тези щайги имам килограми храна и лекарства. Но няма начин да ги закарам до Хавана Хил. Ще ми помогнеш ли?

Шоз бе извън себе си от гняв.

— Осъзнаваш ли какво си направила?

— Разбира се.

— Разбираш ли, че ако се разкрие как нарушаваш заповедите на испанските власти…

Тя го прекъсна.

— Съзнавам всички последствия. Измислила съм го много внимателно — направих, каквото трябваше. Нямаше да се помиря със себе си, ако не се опитам да донеса облекчение на тези бедни, страдащи души!

На Шоз му трябваше малко повече време, за да се успокои. Не вярваше на очите си. Това ли бе капризната богаташка щерка, която бе отвлякъл миналото лято? Осъзна, че се е втренчил в нея. Господи, тя се бе променила повече, отколкото той си бе представял. Но и с него бе така, безспорно.

— Не искам да го правиш пак.

Тя се извърна и прокара ръка по дрехите в гардероба.

— Много е опасно.

Люси отново застана с лице към него.