Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Намираме се във война.

— Сигурна съм, че можете да нарушите правилата.

— Не мисля. — Той се изправи. — Да ви предложа нещо? Кафе? Чай?

Люси също се изправи.

— Генерале, трябва да направим нещо за тези бедни, гладуващи — не, умиращи — хора!

— Укротят ли се веднъж бунтовниците, уверявам ви, народът ще бъде освободен. Това е политиката на правителството.

Тя понечи да се възпротиви, но се отказа.

— Мога ли да получа разрешение да вляза в лагерите?

— Защо?

— За да облекча нещата, доколкото мога.

— Опасявам се, че не.

— Разбирам. — Тя се усмихна накриво. — Приятен ден, генерале.

Той я хвана за ръката, Люси замръзна.

— Може би можем да постигнем известно споразумение.

Тя го изгледа, разтреперана от гняв. Със сигурност нямаше предвид това.

— Какво споразумение?

— Може би вечеря за двама? Или обяд?

— А след това?

— Можете да ме убедите да склоня пред молбата ви.

— На кушетката? — изстреля саркастично тя.

— Не трябва да се чувствате обидена, а напротив, поласкана. Намирам ви невероятно привлекателна, скъпа моя.

— Не мисля, генерале! — отсече тя, обърна се и излетя през вратата с разтуптяно сърце.

— Ако си промените мнението, уведомете ме.

Люси трясна вратата зад себе си. Вън се подпря на стената, трепереща. Защо имаше чувството, че затъва все повече в нещо, което не може да контролира? И от което няма излизане?

Тази нощ Люси не спа. Преследваха я спомените за Хавана Хил. Уейлър бе най-голямото чудовище, което бе срещала. Искаше й се Шоз да е тук — толкова желаеше да сподели с него видяното.

Скоро осъзна, че няма да се примири, докато не направи нещо, каквото и да е, за да помогне на бедните обитатели на Хавана Хил. Това бе някакъв неотменим морален дълг. Но какво можеше да направи тя, Люси Браг? Имаше нужда от толкова много неща!

Тя седеше в леглото си, но внезапно отметна чаршафа и стъпи на пода. Решението бе толкова очевидно! Единственото, което имаше, бяха пари, много пари. Щеше да купи всички помощи и то тук, в Хавана.

Умът й препускаше бясно. Стоките трябваше да се вкарат в Хавана Хил. Шоз можеше да го стори, със сигурност. Щеше да го убеди, когато му дойде времето, даже и това да означаваше да използва цялата си власт на жена над него. А междувременно трябваше да проучи от какво се нуждаеха наистина онези хора.

Тя се усмихна, изпълнена с трепетно очакване, уплашена, но и въодушевена. Все по-дълбоко и по-дълбоко. Знаеше, че може да спре точно в този момент, преди да се замеси неотвратимо в нещо противозаконно. Преди да стане част от революцията.

Ала не можеше.

Шоз се чудеше какво ли пък иска Люси сега. Дали не го държеше нарочно на нокти.

Не я бе виждал от три седмици, от последната им среднощна среща на терасата й. Оттам бе отишъл право при хората си и бе успял с тяхна помощ да спаси бунтовническия водач, чиято екзекуция предстоеше. Така бе разгневил за пореден път властите и генерал Уейлър — през последните седмици те му организираха невиждана хайка, ето защо той се криеше дълбоко в джунглите около Сантяго. Времето напредваше, а той все още не можеше да забрави нито срещата с Люси, нито думите й. „По-смела съм от теб“, бе изрекла тя с посребрено от лунната светлина лице и блестящи очи. „Не се страхувам да го кажа. Все още те обичам, Шоз!“

Тези думи го разкъсваха. Не беше истина. Отказваше да повярва, че това бяха нейните мисли. Припомни си с гняв, че се разведе с него, без да се замисля, и дори не се сбогува, преди да си тръгне с всемогъщото си семейство. Той обаче, макар и гневен, бе чакал този момент. Тогава тя не го обичаше, защо ще се променя сега?

Всъщност, Шоз бе доволен, че войната го задържа далеч от Хавана. Инстинктът му за самосъхранение бе силен. От дистанцията на времето осъзнаваше, че я бе обичал, докато тя бе негова съпруга. Бе решен да не повтаря същата грешка — а бе на крачка да го стори.

С изненада откри, че гневът от нейните предателства, не само в Матаморос, но и с Леон, бе започнал да избледнява. Мястото му заемаше тревога — и възбуда. През първата седмица, прекарана в Куба, Люси бе нарушила всички възможни правила — бе направила и невъзможното, за да попадне в опасност и да му изправи косите. Ала последните няколко седмици бяха неестествено спокойни — това би му донесло облекчение, ако не я познаваше толкова добре.

Липсата на вести за нея подхранваше тревогите му. Сто процента беше намислила нещо и пак се бъркаше, където не й е работа.