Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Шоз, ако ми помогнеш, можем да го сторим заедно. Можем…

— Не!

Тя се спря, отдръпна се и издиша.

— Добре. А тези неща?

— Ще ги занеса на Хавана Хил.

Очите й светнаха и тя се усмихна.

— Знаех си, че ще го направиш!

— Довечера ще докарам помощници.

— Ще кажа на Венида — възкликна тя, но като видя, че той се мръщи, бързо добави: — Тя вече знае с какво се занимавам. Успях да вкарам първите сандъци, докато тя беше на пазар, но я знаеш как се вре навсякъде. Откри ги и трябваше да й се доверя. Сигурна е, Шоз.

— Няма нужда да споменаваш, че ще идвам довечера — тя ще е заспала.

Люси прехапа устни.

— Трябва да й кажа. За да те пусне. — Тя се поколеба. — Довечера няма да съм си вкъщи.

— О, така ли? И кое е последното ти завоевание, Люси?

— Нищо подобно — избухна тя. — Защо винаги си мислиш най-лошото?

Той не обърна внимание на думите й.

— Къде отиваш?

— Не че ти е работа, но капитан Зигзби ще ме води на вечеря. Оказа се приятел на чичо Брет.

Шоз се начумери. Зигзби бе капитан на парахода „Мейн“, който акостира на пристанище Хавана преди две седмици като отговор на размириците от тринадесети и зловещ знак за нарастващото напрежение между Испания и Щатите.

— Зигзби е достатъчно възрастен да ти бъде баща.

— Мисли, каквото си искаш! Как мога аз да ти попреча!

— Трябва да вървя — рече той изведнъж — и да събера хората си.

Тя го хвана за ръката и го спря.

— Нали нямаше да го правиш, ако не беше сигурен, че можеш да прекараш провизиите, без да те хванат?

Отговорът му прозвуча мрачно.

— Да не искаш да ти кажа, че няма да бъде опасно?

Тя впери поглед в него.

— Колко опасно ще е? Шоз, не искам да поемаш глупави рискове.

— Защо, Люси? Какво те засяга това теб?

— Защото онази вечер, когато казах, че още те обичам, не говорех празни приказки.

Отново си играеше с него, меко и леко, и щеше да го хване много натясно, ако той не внимаваше.

— Да бе, както обичаш Леон, нали?

— Не — отвърна тя толкова тихо, че той не бе сигурен дали въобще е казала нещо. Сетне се извърна да му налее още кафе. — Никога не съм обичала Леон.

— Доста хора си заблудила тогава.

— Татко уреди женитбата. Аз се съгласих, защото скандалът ми съсипа живота, а аз си исках обратно мястото в обществото. Но после разбрах, че просто не мога да го направя.

Той бе съсипал живота й. Почувства страшна вина. Бе отнел невинността й, репутацията й, мястото й сред хората от нейния ранг. Наистина ли все още го обичаше? Дали въобще го бе обичала? Та тя се разведе с теб толкова лесно, крещеше умът му.

— Ако това е някакви игра, определено не ми харесва.

Тя остави рязко чашата си.

— Мога да си приказвам, колкото си искам, нали? Но това няма да ме доведе доникъде. По дяволите, и аз си имам гордост!

Той стана също толкова рязко.

— Ако ме обичаш, тогава защо се разведе с мен?

Тя се втренчи в него.

— Защо съм се развела, аз? — Стана, готова за битка. — Моля, точно аз би трябвало да ти задам този въпрос!

Той не разбра какво му казва, а просто чакаше едно твърде закъсняло обяснение.

— Отговори ми, по дяволите! Разбирахме се добре, бяхме женени само от няколко дни, но в момента, в който стъпихме в Браунсвил, ти подписа. Ако наистина си ме обичала, въобще нямаше да скланяш глава пред баща си.

Тя ахна.

— Нищичко не съм подписвала в Браунсвил! Отказах! Нищо не съм подписвала освен вечерта преди венчавката с Леон!

Юмруците му бяха свити.

— Люси — рече той толкова меко, че заплахата се усети ясно, — Лойд ми донесе документите през първата ми нощ в затвора — на тях стоеше твоят подпис.

Тя пребеля като платно.

— Подписах ги вечерта преди сватбата! Не исках да се развеждаме, отказах. Аз те обичах! Тогава ми донесоха документи с твоя подпис! И когато видях, че си подписал… — Сълзите я задавиха. — Когато ми донесоха документите, Шоз, на тях имаше само един подпис и той беше твоят!

Сега вече бе негов ред да се втренчи — нещата бавно започнаха да се проясняват. Люси добави тъжно:

— Ти разби сърцето ми — но аз все пак не исках да подписвам.

Изведнъж му дойде твърде много. Ала се открояваше едно обстоятелство — едно невероятно обстоятелство — тя не бе подписала документите в Браунсвил, беше се държала до последния момент. Шоз бе толкова трогнат, че трябваше да се извърне. После каза тихо, почти като на себе си:

— Някой е подправил подписа ти, за да ме склони да подпиша и аз.

Люси бе шокирана.

— Не е бил татко, нито дядо! Те никога няма да направят такова нещо!