Бренда Джойс - Огньовете на рая

Шоз се успокои и отново се обърна към нея. Очите му блестяха.

— Не, няма. Но аз знам кой би го направил. — Погледите им се срещнаха. — Господин Властникът. Лойд.

— О, боже! — Люси потисна нов изблик на сълзи. — Но аз все още не разбирам. Лойд ти е донесъл документи с подправения ми подпис и ти си ги подписал? — Той кимна и тя продължи: — Но документите, които видях в Браунсвил — същите, които подписах в Ню Йорк — имаха само един подпис — твоят.

Той отиде до прозореца, объркан за момент, но изведнъж съобрази:

— На Лойд въобще не му е пукало дали сме разведени или не, но е трябвало да спечели благоразположението на семейството ти. Първо аз отказах да подпиша, но той не е могъл просто да подправи подписа ми и да ме изрита в Куба. Защото можех винаги да се свържа с теб и да разкрия истината. Така че е трябвало да ме накара да подпиша — да ме накара да повярвам, че съм подписал — и го е направил, като е подправил твоя подпис.

Люси бе зяпнала.

— Веднъж като е направил това, останалото е било твърде лесно. — Шоз вдигна рамене. — Подписах, мислейки, че е законно и няма да създавам повече проблеми. Останалото е било да ме изгони от града, за да не разбера никога истината. Междувременно е можал да спретне добър фалшификат на подписа ми на нови документи и никой нищо не заподозрял. И се е получило.

— Шоз… ти си отказал да подпишеш?

Той бе в капан. Твърде много се промени за минути и той не бе готов да признае — беше я обичал толкова много, че бе готов и на затвор, само и само да не подпише. Тя не го бе предала, както си мислеше, и на него му трябваше време да свикне с тази идея. Даже си представяше, че е искала да се омъжи за Леон от яд, както той бе спал с други жени, за да си отмъсти. Затова отговори неохотно, дори грубо:

— Аз съм голям инат, а с теб се разбирахме добре. Не бях готов за край.

Люси се взираше в него, а той знаеше, че тя се опитва да проникне в дълбините на сърцето и душата му. Извърна се и тогава тя изкрещя:

— Шоз, да не би да казваш, че документите, които подписах в Ню Йорк, не са носели твоя подпис — че подписът е бил фалшификат?!

— Няма начин да е било другояче, Люси.

Тя се хвана за сърцето, а очите й хвърляха игриви пламъчета.

— Знаеш ли какво значи това?

Той я изгледа подозрително.

— Шоз, ти не си подписвал документите, които подписах аз — и разводът не е валиден. Значи съм още твоя жена!

Той замръзна.

— Чакай малко.

— Все още съм твоя жена — повтори тя, сякаш на инат.

— Разводът е официален и документиран. В очите на света ние сме разведени.

— Но това не е валидно. Всеки съд…

— Чакай! Ако смяташ, че ще съдя правителството за фалшификация, значи си си загубила ума!

Тя залитна, като че я беше ударил.

Шоз се сърдеше на нея заради реакцията й, но още повече на себе си, задето се бе показал толкова невъзприемчив за чувствата й и бе действал, така че после да съжалява дълбоко. Ситуацията излизаше извън контрол и на него не му харесваше, ама никак.

— Никога няма да спечеля. А и залагам на карта помилването си.

— Не разбирам.

— Не мога да ти кажа подробности, Люси.

Тя въздъхна тежко.

— Дядо ми каза, че правителството те е изпратиш в Куба. Работиш за тях, нали? Ти си шпионин ма Съединените щати! А когато това свърши, ще те помилват, нали?

Той се извърна.

— Люси, имаш голямо въображение.

— Върви по дяволите! Все още не ми вярваш!

Той се завъртя и я сграбчи през раменете.

— Просто остави тази работа! Миналото си е минало, а настоящето е тук и сега. Не насилвай нещата.

Тя сви устни.

— Аз съм твоя жена и ти го знаеш, каквото и да казваш.

Време за разкритие. Ако американски консул бе някой друг, Шоз би го направил веднага след пристигането му в Хавана. Ала заради Леон бе по-добре работата в Куба да остане в тайна по-дълго. Време бе обаче наученото да се разкрие. На карта бе заложен животът на твърде много хора.

Той проклинаше бунтовниците, макар да се възхищаваше на хитроумието им. Същата сутрин се взе решение на борда на „Мейн“ да се постави експлозив и корабът да се взриви заедно с всичко на борда му. Тази нощ. Целта на акта обаче не бе да донесе печална известност, както със сигурност щеше да се случи, а да тласне американците във война с Испания. Защото испанското правителство щеше да бъде посочено като главен виновник.

Тактически погледнато, всичко бе брилянтно изпипано. Шоз се надяваше наравно с най-разпалените патриоти американската намеса да спре кървавия конфликт и да освободи Куба. Той обаче бе американец — не можеше да пренебрегне информацията, която имаше и да гледа как загиват няколкостотин невинни сънародници. Пред другарите си пък можеше да изрази само някои дребни резерви — бе хвърлил твърде много труд да стане един от тях и като поддръжник на каузата можеше само да одобри плана.