Бренда Джойс - Огньовете на рая

На вратата се почука и вътре влетя Венида.

— Имате посетител, госпойце Люси.

Люси стана на крака с надеждата това да е Шоз. Може би най-после бе постигнала някакъв напредък спрямо него. Тя взе черните ръкавици и дамската си чантичка и изтича надолу.

На половината път обаче се вкамени. Долу във фоайето стоеше Леон в бял смокинг и с ръце в джобовете. Тя настръхна цялата.

— Той е, нали?

Люси бавно продължи надолу по стълбите.

— Каква изненада, Леон. — Сърцето й туптеше бясно — знаеше прекрасно кого има предвид.

— Нали?

Тя се опита да смени темата.

— Какво правиш тук, Леон? Не ми се ще да бъда груба, но тъкмо излизах.

— Знам — усмихна се той накриво. Изглеждаше пийнал. — Вечеря на „Мейн“, нали? Обаче и аз съм поканен. Така че защо не отидем заедно?

Един отказ би бил върхът на неучтивостта, но Люси рискува.

— Не, Леон.

Той я сграбчи за лакътя.

— Защо не? Страхуваш ли се? Или очакваш любовника си?

— Достатъчно — кресна Люси, докато се опитваше да се освободи. — Ще се наложи да те помоля да напуснеш!

— Ще съжаляваш — викна той в отговор, излезе и затръшна вратата.

Люси потрепера. Със сигурност току-що направи голяма грешка. Трябваше да облекчи положението, но вместо това само го влоши.

Шоз знаеше, че трябва да стои настрана; ала не можеше.

Срещата им по-рано през деня го разтревожи. Бе разколебан — искаше да й повярва и се бореше със себе си. Вече му трябваха огромни усилия на волята, за да остане равнодушен. Трябваше да се изправи срещу самия себе си, защото се опасяваше, че се влюбва в нея все повече, а не виждаше как връзката им ще устои на проблемите от миналото и различията помежду им.

Постара се никой да не го види, докато влизаше в малкото имение. Един бърз поглед му подсказа, че в къщата няма никой. Беше малко след девет. С кого бе излязла тази жена? Мисълта го вбеси — добре се забавляваше в негово отсъствие. Обхвана го ревност. Ирония на съдбата — верността към една жена му бе непозната, любовниците му винаги го ревнуваха, но откак спа с Люси в Ню Йорк, за него не съществуваше друга. Този път тя имаше куп обожатели, а той бе изпълнен със съмнения и ревност. Може би все пак трябваше да я приеме като своя съпруга. Така щеше бързо да сложи край на подобни излизания.

Почука на входната врата силно — вече не го бе грижа кой ще го чуе или види. Изминаха най-дългите пет минути в живота му, преди Венида да отвори намръщена:

— Ще събудите и мъртвите! Така ли са ви възпитавали?

— Къде е господарката ти?

— Излезе — рече Венида равнодушно. — Но ако смятате да я чакате, ще се върне късно.

— Къде е?

Негърката изрече зловещите думи с леко премигване.

— На вечеря на „Мейн“ с капитан Зигзби.

— Бенито, колко мислиш, че е часът?

Люси стоеше отстрани на пътя на няколко километра от пристанището. Гледаше как кочияшът й оправя едно от колелата на колата, което се бе откачило от оста си. Бенито се спря и я погледна.

— Не знам, сеньорита. Може да е девет и половина, а може би десет.

Люси прехапа устни. Беше ужасно закъсняла — още в девет един моряк трябваше да я посрещне на кея и да я заведе на „Мейн“. Да отиде пеш бе немислимо. Беше облечена в изрязана зелена рокля, която излагаше на показ много повече, отколкото прикриваше. Смарагди и диаманти блестяха на шията, ушите й и на лявата й китка. Намираха се в бедняшки квартал. Всеки пешеходец там си просеше да бъде нападнат и обран.

Тя въздъхна с примирение.

— Колко още има, Бенито?

— Мисля, че почти го оправих, сеньорита.

Люси почувства облекчение. Никак не беше удобно да стоиш толкова дълго насред тази ужасна част на Хавана. Може би все още можеше да намери някой, който да я отведе на „Мейн“.

Чу се експлозия.

Звукът дойде откъм пристанището. Люси и Бенито подскочиха.

— Какво беше това? — попита Люси.

Едва изрече тези думи, когато проехтяха нови експлозии, една след друга, и нощта над морето се окъпа в ярка бяла светлина. Люси отскочи назад към колата. Втренчи се с широко разтворени очи. Последва нова серия от взривове.

— Por Dios! — извика Бенито.

Шоз пресичаше Хавана на кон в луд галоп. Не даваше на животното нито миг покой. Едва не прегази пешеходците и колите по пътя си. Когато конят се строполи на половин миля от пристанището, Шоз скочи на земята, претърколи се, стана и побягна.

Продължи да бяга, докато почувства, че дробовете му ще експлодират. Образът на Люси заемаше цялото му съзнание. Този проклет глупак Леон!