— Трябва да вървя — рече той и тръгна към нея.
Тя стисна чаршафа.
— Не искам да си тръгваш.
— Знам. — Той седна до нея и взе ръцете й в своите. — И аз не искам.
— Тогава недей.
Той я притегли към себе си и чаршафът падна. Очите му се плъзнаха от устните към гърдите й и се изпълниха с тъмно желание.
— Осъзнаваш ли какво казваш?
— Да.
— Не мисля. — Той я прегърна здраво, но някак отдалеч. — Този път — предупреди той — сме само ти и аз — няма Леон, няма Зигзби, само ти и аз.
Сърцето й подскочи от вълнение и щастие.
— Разбирам.
— Този път няма връщане назад.
Тя изохка и се притисна към него.
— Ти ми принадлежиш, Люси, а аз не деля с никого това, което ми принадлежи.
— Да — прошепна тя.
Лицето му се изопна, като че ли той се бореше да преодолее собствените си емоции. Стана рязко и заключи вратата. Приближи се към нея с дълги, широки крачки и разкопча своите „Левис“. Дънките се свлякоха надолу. Люси затаи дъх. Погледът му срещна нейния — горещ и страстен. Той дръпна чаршафа от тялото й.
— Този път между нас няма да има нищо — и никой.
— О, господи — простена Люси, преди той да легне върху нея.
Облада я като за последен път — или може би като за първи. Тя сподели с пълно сърце трескавото му нетърпение, възбудата и въодушевлението му. Устните им се сляха, горещи и търсещи, ръцете им бяха едно. Шоз обикновено не говореше в леглото, но този път й прошепна дрезгаво колко е красива, колко я желае и колко се бе страхувал да не я загуби. Беше като в сън. И когато той проникна дълбоко в нея, Люси заплака в екстаз. После пак плака и й се стори, че лицето му под нейното е също влажно.
Накрая се скараха.
Малко след блажените мигове той й заяви, че тя трябва да напусне Куба и да се върне у дома.
— Куба не е място за сама жена — рече той меко, докато галеше извивката на бедрото й. — Този следобед тръгва един товарен кораб. Ще се опитам да те кача.
— Не.
Погледът му потъмня.
— Защо не?
— Казах ти още отначало, че няма да си тръгна.
— Знаеш не по-зле от мен какво означава трагедията снощи! Куба никога не е била безопасна — а сега ще стане още по-лошо. Не можеш да останеш тук сама.
— Не съм сама.
— Какво, по дяволите, значи това?
— Значи, че имам теб.
Той се изсмя презрително.
— Не мога да ти бъда бавачка! Даже не трябва да стоя в Хавана! Нещата ще се отприщят, Люси, а аз няма да бъда тук, за да ти спасявам кожата, когато се наложи.
— Няма да напусна Хавана, Шоз.
Той стана от леглото и започна да се облича. Люси го гледаше — той бе мълчалив и ужасно тъжен след близостта, на която се бяха насладили. Спря до вратата.
— Бъди готова да тръгнеш следобед, Люси.
— Няма — извика тя, уплашена от неумолимото изражение на лицето му. Той й хвърли мрачен поглед. Със сълзи на очи тя метна една книга към вратата — беше библия. — Върви по дяволите.
Нямаше да напусне Куба, не и когато той беше тук, а войната чукаше на вратата. Никога. Но щяха ли нещата между тях винаги да бъдат същите? Люси се замисли с печал. В първия момент буйна страст, а в следващия — буен гняв. Дали близостта им не бе само илюзия? В глупачка ли се превръщаше?
Люси реши да прекара деня, все едно Шоз не я бе предупредил, че трябва да напусне страната следобед. Отиде в консулството, решена да изгради своя версия за нещата. Там цареше пълен хаос, както и очакваше, но тя дръзко си проби път до Джанис.
— Не ти е мястото тук — рече секретарката ужасена.
— Бях там снощи. Трябва да знам какво става.
— Досега — обобщи Джанис мрачно — жертвите са двеста петдесет и седем. Люси, трябва да се измъкнеш от Куба. Погледни това.
Тя посочи дебелото заглавие на първа страница на вестниците по бюрото й. Вестта бе пристигнала по телеграфи от Щатите и на първия ред се четеше:
ОБЩЕСТВЕНОСТТА ОБВИНЯВА ИСПАНИЯ. ИСКАНИЯ ЗА ВОЙНА.
— Въпрос е само на време — допълни Джанис.
Люси си тръгна разтревожена. Американската намеса би помогнала на отчаяните бунтовници да спечелят независимостта си, а и тя самата бе вече погълната от каузата им. Преди днешния ден, преди заплахата на Шоз, се бе надявала на този ход. Ала никога не бе размисляла какво ще означава всъщност война между Испания и Съединените щати. И внезапно се уплаши.
Докато се върна вкъщи, образите на две враждебни войски една срещу друга по улиците на Хавана, на пейзажа, обвит от облаци дим, на стрелбите, на умиращите войници, бягащите граждани, разрушените сгради и горящата столица, се бяха настанили трайно в съзнанието й.
Читать дальше