Бренда Джойс - Огньовете на рая

Докато Рейд го нямаше, Грейс се превърна в неин изповедник. Люси обичаше майка си, но никога не бе била близка с нея, както с баща си, защото майка й бе прекалено заангажирана в политическите си и обществени дела. Сега обаче се заобичаха истински. Майката изслуша цялата невероятна история на приключенията на дъщеря си.

— Страшно се гордея с жената, в която си се превърнала — рече тя накрая. Люси никога нямаше да забрави тези думи.

След завръщането си от Вашингтон Рейд не повдигна повече въпроса за Шоз, но Люси знаеше, че се е примирил с брака й. Сигурна бе също така, че пръст в това има майка й, и можеше само да се надява, че един ден той ще забрави миналото и ще насочи поглед единствено към бъдещето.

Сега обаче тя се нуждаеше от помощта му и дръзко се обърна към него.

— Трябва да намеря Шоз Купър, татко.

Бяха в кабинета му, облицован с дъб, и доброто настроение на Рейд тутакси се изпари.

— Това не е просто увлечение на младо момиче, нали, Люси? — попита той тихо. Трябваха му цели седем месеца, за да свикне с факта, че дъщеря му все още е омъжена за човека, който я отвлече.

— Не, татко, не е. Младото момиче, за което така старателно ми припомняш, порасна много отдавна.

Той седна тежко.

— Майка ти все ме убеждава да му дам шанс и че той просто е бил невинна жертва на злобата на Мериан, а сега е истински герой.

Тя се наведе над бюрото му в очакване.

— Така ми се иска да го сториш.

Вместо отговор той отвори чекмеджето до себе си. Подаде й лист хартия, където бяха написани името на Лойд, телефонен номер и адрес във Вашингтон. Люси го прегърна със сълзи на очи.

Грейс й пожела всичко най-хубаво и Люси тръгна за Вашингтон веднага след като си уреди среща с Лойд. Вълнението, че най-после го откри, се превърна в гняв — той бе измамил Шоз да подпише онези документи. Припомни си обаче, че това принадлежи на миналото и сега единствената й цел е да открие своя любим, така че няма никакъв смисъл да повдига въпроса за фалшификацията.

Лойд я уведоми, че Шоз е напуснал Куба през юли — приключил най-сетне със задълженията си там — но оттам нататък местонахождението му не е известно.

За миг Люси се почувства съкрушена. Ако бе тръгнал през юли, защо не дойде при нея? Тя стоеше в кабинета и полагаше огромни усилия на волята да не покаже противоречивите си чувства. Междувременно Лойд се изправи нетърпеливо, с което очевидно искаше да я подкани да си върви.

Ала Люси не помръдна. Шоз не бе дошъл при нея и тя не знаеше защо. Не можеше да приеме този факт. Каза й да го чака, а дори и да не беше, тя пак щеше да се подчини. Защо не идваше?

Люси се опита да си подреди мислите. Знаеше какво иска — искаше него. Той беше добре, цял, но не беше в Куба. Тя щеше да го намери. О, наистина щеше да го намери. Ако той си мислеше, че може да я изостави, жестоко се лъжеше. Тя щеше да го проследи до самата му бърлога.

— Госпожице Браг — започна Лойд. — Опасявам се, че имам и други срещи.

Люси вдигна поглед — осени я идея.

— Знаете ли къде е старото му скривалище в Мексико? Долината на смъртта? — Шоз бе отишъл при Роберто — тя знаеше!

— Да — рече Лойд бавно. — Уговорката беше, че можем да го намерим там, ако не е в Куба, а освен това трябваше да изпращаме ежемесечно провизии за жената и детето.

Люси се вкамени — ужасен страх замести въодушевлението. През цялото време в Куба Шоз бе оставил Кармен и сина й под грижите на американското правителство. Каза си, че е трябвало да им осигури грижи, докато отсъства, но ужасното чувство остана.

— Искам точното местонахождение — каза тя. — Отивам в Долината на смъртта.

Лойд вдигна рамене, разказа й за човека в Сан Антонио на име Фостър, който пращаше провизиите в Долината на смъртта, и й даде наставления как да го намери. Най-накрая Люси стана, но не му благодари.

— Грешите с това „госпожице Браг“ — сбогува се тя хладно — или може би забравихте измамата в Браунсвил? Правилното е „госпожа Купър“!

За части от секундата очите му се разшириха, но Люси вече бе затворила вратата зад себе си.

Долината на смъртта.

Чувството за нещо познато бе непреодолимо, защото две седмици по-късно Люси и водачът на име Фостър осъществиха финалното коварно спускане в адското гърло, където някога тя бе пленница на Шоз. Нервите й бяха опънати до крайност, докато конят напредваше по стръмната, камениста пътека. Тя чувстваше как долината я обгръща като някакво митично чудовище, усещаше желанието й да я погълне и никога да не я пусне отново. Ала това бе просто въображението й, припомни си тя, докато се взираше в извисилите се бледожълти скали. Те сякаш покриваха пътеката и закриваха цялото небе. Люси се зачуди дали някой ден нямаше да решат да се стоварят върху безумеца, дръзнал да проникне там.