Бренда Джойс - Огньовете на рая

На Люси изведнъж й дожаля.

— Няма причини да оставаш тук, Кармен — и двете знаем, че той няма да се върне. Можеш да тръгнеш с нас утре сутринта.

Кармен вдигна брадичка гордо.

— Няма да си тръгна. И той ще се върне.

Напуснаха Долината на смъртта на зазоряване — Фостър и Люси. Докато се отдалечаваха, тя се обърна и впери поглед в пъстрата фигура на Кармен, която седеше пред къщата, а гневът в очите й разпръскваше пламъци. Някогашната й съперница за сърцето на мъжа, когото обичаше, сега я изпълваше със съжаление. Кармен отказа да напусне Долината. Ала там не бе сама. Оставаха разбойниците, а и забравеното от бога село със своите жители. Снощи бе танцувала страстно около огъня и ръкопляскащите мъже — тяхната циганска кралица. Кралицата на Долината и всичко в нея.

Наистина ли вярваше, че Шоз ще се завърне там?

Люси се надяваше на обратното. Ала един образ не си отиваше — ужасен, натрапчив образ — стара, посивяла жена, която изтичва от къщата си всеки път, когато в долината навлезе някой — жена, чакаща мъж, който никога няма да дойде.

Септември, 1898 година

Шоз пристигна на гарата в Парадайз.

Натрапчивите спомени го връхлетяха още когато се озова в Галвестън преди няколко седмици, продължиха, докато пътуваше към Долината на смъртта да вземе Роберто, споходиха го и сега. Люси като че му се привиждаше навсякъде и образът й не му даваше мира.

Когато напусна Куба към края на юли, той почти тръгна направо към Ню Йорк при нея. Липсваше му ужасно, едва издържаше. Ала все пак и бе пратил писмо — тя знаеше, че той е добре и ще дойде. Роберто пък бе мъничък и толкова самотен — той жадуваше да види отново баща си и не разбираше напълно защо се наложи тази едногодишна раздяла. Мексико бе на пътя между Куба и Ню Йорк. А след като вземеше наследника си, Шоз трябваше да направи най-важното посещение — в Парадайз — време бе да си изясни нещата с патриарха на фамилията — Дерек Браг.

Люси му бе съпруга и му принадлежеше. Не можеше да живее без нея, а и не искаше — обичаше я силно. Беше преминал през ада, срещна се лице в лице със смъртта и успя да осъзнае ясно най-дълбоките и тъмни свои чувства и страхове.

Повече нямаше да поставя под въпрос любовта й. Време бе да я приеме, да заживее с бъдещето — с тяхното бъдеще.

Сега искаше семейството й да го приеме — ако и да не го одобри. Усещаше, че има най-големи шансове с Дерек, а получи ли благословията на стареца, майката и бащата на Люси също ще склонят.

Пътят от Парадайз до „Дерек и Миранда“ бе кратък — Роберто поглъщаше с широко отворени очи чудните гледки, които се разкриваха пред него, откакто бяха напуснали Долината на смъртта. Не можеше да си намери място от вълнение, защото Шоз му каза, че „Дерек и Миранда“ е домът на бабата и дядото на Люси.

Миранда ги приветства от вратата, докато си бършеше ръцете в престилката. Премигна от учудване, когато видя Шоз, после забеляза и Роберто.

— Господин Купър! Каква изненада!

Той се усмихна и на брадичката му се показа красива трапчинка.

— Едно време ме наричахте Шоз, госпожо — рече той и бързо свали шапка. Погледна Роберто и момчето го последва. — Това е синът ми, Роберто.

Миранда също се усмихна.

— Добре тогава, Шоз, защо не влезеш? Здравей, Роберто. Сигурна съм, че няма да ми откажеш малко шоколадови бисквити, още парят.

Роберто кимна благодарен.

Миранда ги въведе. Ясният й поглед прикова Шоз и за миг той почувства, че тя знае защо той е тук и съвсем не е учудена.

— Искаш да се видиш с мъжа ми?

Шоз кимна. Изчака нетърпеливо, докато тя отиде да го доведе — устата му изведнъж пресъхна, чувстваше се нервен като юноша преди първата си танцова забава. Ами ако не успее да убеди стареца, че е мъж за Люси? Той чу стъпките на Браг и вдигна поглед. Дерек се втренчи в него.

— Здравей, Шоз.

— Господин Браг.

Възцари се тишина. Миранда отведе Роберто в кухнята. Най-накрая Дерек направи знак и двамата влязоха в кабинета му. Останаха прави.

— Дойдох да поговорим за внучката ви.

— Защо с мен?

— Вие сте главата на това семейство, а аз искам да изкупя вината си. Знам, че ако получа вашето одобрение, останалите също ще склонят.

— Доста искаш.

— Искам това, което ми се полага. Да бъда съден справедливо. Получих си помилването и вие много добре знаете, че си го заслужих. Вече съм свободен — и обичам Люси.

— Разбирам. — Дерек седна, но Шоз остана прав. — Знам, че си заслужил помилването си, Шоз, защото поддържам връзка с определени хора във Вашингтон — както и със сина ми и внучката ми.