Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Обичаш ме, но не искаш да си го признаеш. Добре, значи аз съм по-смела от теб, след като не ме е страх да го кажа. Все още те обичам, Шоз. Господ да ми е на помощ, наистина те обичам!

Тя се обърна, изтича в спалнята и затвори с трясък стъклените врати след себе си.

Утрото се оказа по-мъдро от вечерта — на сутринта среднощното признание на Люси изглеждаше глупаво и мелодраматично. То просто бе дало на Шоз още власт върху нея — власт, която той нямаше да се поколебае да използва. Днес тя нямаше намерение да мисли за него, въпреки че беше любопитна дали той ще се опита да спаси заловения водач. Вярваше му безрезервно, защото не се съмняваше, че ще успее въпреки всичко.

Нейният настоящ живот вървеше по внимателно съставения график на дипломатически приеми и дамски вечеринки, сред най-хубавите магазини в града и разкоша на собствената й къща. Затова Люси реши, че следващата стъпка би трябвало да бъде обиколка на Хавана. В този град сигурно имаше и нещо друго освен великолепните магазини за вносни стоки, където пазаруваха всички дипломати и благородните испанци. Кочияшът обаче не искаше да я разведе. Склони неохотно едва след заплахата, че тя ще тръгне сама и ще наеме кола.

Люси му нареди да я закара на Хавана Хил.

— Как така искате да ходите там, сеньорита? — възпротиви се той, очевидно уплашен.

— Ей така.

Тя знаеше, че на Хавана Хил се намира един от концентрационните лагери. Отказът на кочияша само разпали решимостта й да отиде. Заплаши да го уволни и колата най-сетне потегли.

Скоро величествената, очарователна Хавана, с която Люси бе свикнала, остана далеч назад. Настроението й ставаше все по-мрачно, докато навлизаха в бедняшките предградия. Кирпичените постройки бяха ниски, тумбести и полуразрушени, плочите бяха изпопадали от покривите. По входовете нямаше врати. Магазините бяха празни, със счупени или заковани прозорци. Разхождаха се пълчища котки. По просторите пред обиталищата висяха парцаливи дрехи — значи все пак някой живееше там. Ала не се виждаше жива душа и във въздуха тегнеше зловеща тишина — всички сякаш се криеха.

Хавана Хил обаче не бе безлюден. Тъкмо обратното. Колата спря пред висока телена ограда. Тя се простираше около развалините надлъж и нашир и не позволяваше на живеещите там да напуснат очертанията й. Отвън и на входа патрулираха испански войници.

— О, господи! — възкликна Люси, скочи от колата и се втренчи напред, без да осъзнава какво точно върши.

Хората се тълпяха навсякъде из Хавана Хил. Старци, жени и деца седяха по улицата, под навеси и на преобърнати боклукчийски кофи. Всички гледаха безучастно в пространството. Бедни, мършави хора, от които висяха парцали. Болни, изтощени хора. Куци, сакати, прокажени, трескави. Нямаше младежи, нямаше юноши. Малките деца тичаха голи, слаби като вейки, с подута коремчета — деца без бъдеще.

Люси осъзна, че се притиска към оградата в отчаян опит да не припадне. Две деца изтичаха към нея — пет-шест годишни — момчето в прокъсана ризка, момичето — голо. Протегнаха ръце. Просеха.

Люси посегна към чантичката си и през оградата им подаде всичко, което имаше.

— Сеньора!

В съзнанието й едва се регистрира, че някакъв войник я разпитва. Звучеше като от дън земя, а стоеше само на крачка. Искаше да знае какво прави тя там. Това чу последно — след това припадна.

— Генерал Уейлър — успя Люси да се усмихне топло. Никога не бе подозирала у себе си кой знае какви актьорски способности, но сега залогът бе твърде голям.

— Сеньорита, за мен е чест. — Той я въведе в хладната си, просторна канцелария във военния щаб. Контрастът с Хавана Хил бе шокиращ.

Това се случи няколко часа по-късно. Люси се бе свестила и откри, че се намира в щаба на местния командир. След като обясни коя е, й позволиха да си тръгне. И тя отиде направо при Уейлър.

Думите на Шоз проблеснаха в съзнанието й: Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър.

— Имам нужда от помощта ви, генерале — рече Люси направо.

— С удоволствие ще направя, каквото мога.

— Добре! — отсече тя и започна да обяснява намеренията си — искаше да организира благотворителна акция за Хавана Хил и други подобни места из Куба. Щеше да донесе храни и лекарства и да организира разчистване на лагерите. Зачака отговора на офицера, без да се усмихва.

— Опасявам се, че това не е възможно.

— Защо?

Политиката на правителството е да не допуска никакви помощи за затворените.

— Но това е нечовешко.