Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Защо си дошъл?

— Много добре знаеш.

Тя едва дишаше.

— Тогава — рече дрезгаво — защо не се оттеглим горе?

Той стана рязко, а столът отхвръкна назад. Люси сведе поглед, сякаш се страхуваше, че очите ще издадат силното й желание. Тръгнаха нагоре безмълвни. Стигнаха до спалнята, Шоз затвори вратата и я заключи. Жената до него не помръдна, изпълнена с възбуда, но и с някаква странна тъга.

Точно това искаше, затова дойде в Куба, да бъде с него, ако ще и само в леглото му. Затова бе дошъл и той, да спи с нея — и нищо повече. Горчива сладост.

— Люси — прошепна той и обви с огромните си ръце голите й рамене.

Тя въздъхна и притисна покорно тяло към неговото. Обви го като лоза.

— Ти си най-красивата жена, която познавам. — Устните му докоснаха шията й.

Чуден трепет премина през цялото й същество, сякаш в отговор по-скоро на думите му, отколкото на докосването. Никога преди не бе получавала от него такъв комплимент. Сълзи премрежиха очите й.

Сетне ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й. Обхванаха гърдите й, а устните му намериха копринената кожа на гърба й.

— Ще умра — въздъхна тежко тя.

— Аз ще ти помогна.

Люси се събуди от някакъв трясък, може би на врата. Беше ужасно уморена, като да не бе спала цяла нощ, и се изтърколи до една възглавница, с която затули очите си, когато слънчевата светлина обля спалнята. Някой сякаш бе дръпнал завесите. После си спомни — Шоз. Тя се усмихна — обхвана я невероятно щастие.

— Глупости, глупости, убавите хора няма да сторят туй; да й бедняк, разбирам, ама… Божке!

Люси се ужаси, като разбра, че в спалнята е Венида, и отвори рязко очи. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че Шоз си е тръгнал. Слава богу!

— Таквиз ужасии не бях виждала! Шъ се надигате, а?

Люси наистина се надигна.

— Колко е часът?

Венида остави до леглото чаша горещ шоколад.

— Седем.

— Седем!

— Казахте ми, когат’ си пристигнахте снощи, да ви дигна къмто седем, че някой си генерал щял да мине. Май забравихте, а? — Слугинята сложи ръце на кръста.

Люси бе заповядала да я събудят, в случай че си промени мнението и все пак реши да тръгне за Маравиля.

— Благодаря ти, Венида — рече тя по-меко.

Негърката тръгна към вратата.

— Да знайше баща ви к’во се мъти в таз къща — в леглото му — ако знайше к’во върши дъщеря му, щеше да умре! — рече тя и излезе.

Раздразнението на Люси се изпари. Тя се усмихна и се протегна мързеливо като котка. Всичко снощи бе толкова прекрасно. По-хубаво от всякога. А тя беше влюбена, лудо, безнадеждно, отново. Може и да бе глупаво, но си струваше!

Разбира се, не бяха уточнили нищо, а Шоз не бе казал кога ще се върне. Всъщност, бяха си говорили твърде малко. Той я бе обладал като разгонено животно и Люси най-после бе осъзнала, че желанието му е огромно точно колкото нейното. И нямаше съмнение, че той ще се върне.

Естествено, желаеше повече от някакви среднощни посещения. Ала това бе добро начало. Тя щеше да направи всичко възможно случайните му идвания да се превърнат в постоянни. Щеше да стане негова любовница — единствена. А после, може би, и нещо друго.

Първо обаче трябваше да реши дали да разреши на генерал Уейлър да я придружи до Маравиля или не.

Една идея я порази като светкавица. Ами ако успее да помогне на Шоз, да му покаже, че не е просто поредната му компаньонка за леглото? Да спечели одобрението и благодарността му? Люси скочи от леглото развълнувана. Какъв по-добър начин да се сприятели с върховния главнокомандващ на испанските войски — най-страшния враг на бунтовниците? Ами ако успее да научи нещо ценно за тях — и за Шоз!

Като по чудо Люси се облече и слезе точно в осем — изглеждаше свежа, сякаш бе спала осем часа, а не някакви си два. Малко се стресна, като видя, че ескортът й се състои от петдесетина тежко въоръжени кавалеристи. Изненада се още и когато седна в една кола за припаси, докато Уейлър яздеше напред с няколко други офицери.

Пътят до Маравиля бе три часа и Люси с тревога установи, че няма начин да подслуша генерала, за да помогне на Шоз. Определено бе изтълкувала грешно интереса му към себе си на празненството. Не искаше и да си говори с кочияша, но гледката наоколо бе великолепна и спомените от предната нощ бързо се завърнаха.

Маравиля представляваше две хиляди хектара зелени хълмове захарна тръстика, опасани с тропически джунгли и малки ивици бели плажове. Уейлър я остави до входа на плантацията и обеща, че ще се върне да я вземе към четири. Люси му благодари и му помаха за довиждане, докато той се отдалечи.