Бренда Джойс - Огньовете на рая

Стори й се, че чува шум, и изведнъж осъзна колко я компрометира присъствието на Шоз в спалнята. Обърна се и бързо затвори вратата.

— Какво значи това?

— Значи с кого, по дяволите, спиш в момента! — кресна той и удари с юмрук огледалото над бюрото от махагон.

Люси остана с отворена уста — огледалото се разтроши, а парченцата нападаха по бюрото и на пода. Шоз стоеше неподвижен с все още протегната напред ръка, докато кръвта му започна да капе по прекрасния килим от Обюсон. Господарката на къщата потрепери.

— Какво направи! — извика тя, втурна се към него и сграбчи китката му.

— Дявол да го вземе — прокле той. — Само ти ми действаш така.

Люси вече бе влетяла в банята, бе взела от там пухкава розова кърпа и я увиваше около ръката му.

— За твое сведение — рече тя хладно, когато си спомни за злобното му обвинение, — бях на празненство.

— С кого?

Преди Люси да отговори, на вратата се почука рязко.

— Госпойце Люси, вие ли сте? Добре ли сте? — Венида.

— Не — извика господарката на дома. — Недей…

Ала Венида отвори вратата и видя огледалото.

— Мили божке! — После видя и Шоз.

За момент тримата останаха като замръзнали. Шоз и Люси стояха един до друг. Люси поддържаше увитата му в розовата кърпа ръка, Венида се бе втренчила и в двамата. По черното й лице веднага се изписа неодобрение.

— Аха — изсумтя тя. — Виждам, че си имате компания и нямате нужда от мен!

Сетне се обърна и си излезе с цялото негодувание на една сто и двадесеткилограмова жена. Вратата остана отворена.

— О, боже! — извика Люси, изтича към вратата и я затвори. Облегна се на нея бездиханна. — Тази любопитна Венида! Дали няма да изпее нещо?

— Слугите обичат да клюкарстват — припомни Шоз безизразно.

Люси простена.

Шоз погледна към огледалото и се намръщи:

— Глупост, пълна глупост. Ще го сменя.

— Забрави огледалото — отсече Люси, вече капнала. Сграбчи го за лакътя и го поведе към коридора. — Сигурна съм, че в кухнята има кислородна вода, или поне сапун.

Венида стоеше в кухнята и пушеше, когато влязоха. Помещението бе безупречно чисто, но когато ги видя, тя остави цигарата, обърна се и започна да трака със съдовете наоколо. Люси погледна предупредително Шоз, сякаш му казваше „Млъквай и сядай“, и се приближи. Той пък седна мълчаливо на кухненската маса, но устните му потрепваха. Венида тракна капака на една от тенджерите.

— Имаме ли кислородна вода?

— В килера — отвърна слугинята и започна да бърше блестящия плот с резки движения.

Люси скоро намери нужното, напълни една купа с вода, седна до Шоз и започна да почиства ръката му. Раните не бяха дълбоки, но в дланта се бяха забили множество стъкълца.

— Чие бе празненството?

Тя не вдигна поглед.

— На генерал-губернатора.

— А, да. И как се сдоби с поканата?

Венида спря да бърше плота.

— Джанис.

Шоз повдигна вежди.

Люси го погледна.

— Помислих си, че би трябвало да се запозная с нея, ако стане нещо непредвидено.

Ледената физиономия на мъжа срещу нея поомекна.

— Добра идея.

Люси едва се сдържа да не се усмихне на комплимента му, ако наистина беше такъв, и започна да бърше раните му с кислородна вода. Венида се разшумя.

Господарката й я измери с поглед.

— Мисля, че кухнята вече е достатъчно чиста, Венида; защо не приключиш за днес?

— Като вас, а? — намуси се тя и излезе, като се поклащаше.

Люси сви юмруци, а Шоз се изсмя.

— Не е смешно — просъска тя. — Голяма е сплетница — каква й беше работата горе, когато ти удари огледалото? Да ме шпионира? Определено се ослушваше и тук, в кухнята.

Шоз отново се изкиска без злоба.

— Сигурно е безопасна. Мисля, че дори ми харесва.

— Да бе! — избухна Люси, протегна ръка рязко и го поля с още кислородна вода.

— Ох!

— Ще ти се всякак да ми усложняваш живота!

— Е, как е новият американски консул? — смени темата той.

Люси замръзна.

— Ти си знаел? Знаел си, че е Леон?

Той кимна.

— Защо не ме предупреди?

— Не знаех, че имаш нужда от предупреждение.

Люси уви ръката му в марля, сложи пластир и рече, вече по-тихо:

— Това не беше справедливо, както каза и по-рано.

— А какво да мисля? — Знаеше точно какво има тя предвид. — Един сутринта и ти нахлуваш с песен на уста, убийствено облечена…

— Въобще не си го мисли — отвърна тя, събра всичко използвано и изхвърли кърпите. Спря се и сграбчи облегалката на стола. Шоз се втренчи в нея.

Сега, когато страшното мина, Люси бе обхваната от болезнено познат копнеж. Чувстваше как сърцето й заби по-бързо, а в тялото й започна да се трупа напрежение.