Виктор Пелевин - Мителшпил

— Или те — каза Нели, махвайки с глава някъде нагоре. — Правилно каза, няма никаква разлика.

Тя протегна ръка с черната кутийка на дистанционното управление по посока на телевизора и на екрана беззвучно се появиха разноцветни хокеисти.

— А кои са тези две армии? — попита Люся. — Доброто и злото?

— Прогресът и реакцията — каза Нели с такъв тон, че Люся се засмя. — Не знам. Хайде по-добре да погледаме.

— Слушай — каза след известно време Люся, — много интересно се получава. Все си мисля за твоя обратен шах. И сега си помислих — нали ако ние, например, сме прогресивно явление, то тогава прогресът — това сме ние?

— Sure — отвърна Нели.

Хокейното поле на екрана изчезна и се появи пълен човек с очила, стоящ до стенна шахматна дъска.

— Неочаквано се развиха събитията при доиграването на поредната партия от световния шампионат по шахмат — все по-силно и по-силно (тъй като Нели натискаше копчето на дистанционното) говореше той. — Отложена при явно преимущество на черните, играта придоби неочаквано и интересно развитие след парадоксален ход на белия топ…

Затракаха фигурите на дъската.

— Един от двата офицера, съставящи основата на позицията на черните, се оказа под удар, при това този удар му нанесе, ако мога така да се изразя, самият претендент, който не е успял при домашния анализ на партията да отчете всички последствия от необмисления на пръв поглед ход с коня на белите.

На екрана се мярнаха едрите пръсти на коментатора и профилът на белия кон.

— Белополият офицер на черните е принуден да слезе от дъската…

Отново затракаха фигурите.

— …а положението на чернополия става практически безнадеждно.

Коментаторът посочи отначало белите, а после черните фигури на дъската, завъртя ръка във въздуха и печално се усмихна.

— За това как е завършила партията, надявам се, ще стане известно до вечерната емисия на новините.

На екрана изникна заснежено поле, свършващо с гора и притиснато от двете страни с дълги огради. В долната част на кадъра се виждаше част от шосе, а по него бавно преминаваха белите метеорологични цифри, по-голямата част от които започваха с приличащ на силикатна тухла минус.

„Да хвана една такава тухла — мислеше Люся — и по кубето на онзи Валера…“

— Знаеш ли каква е тази музика? — попита Нели, приближавайки се до Люся.

— Не — отвърна Люся, леко се отстрани и усети, че гърдите отново почват да я болят. — По-рано я пускаха винаги след „Времето“. А сега само понякога.

— Това е френска песен. Казва се „Манчестър — Ливърпул“.

— Но градовете са английски — каза Люся.

— Е, нищо. А песента е френска. Знаеш ли, откакто се помня, всички ние пътуваме, пътуваме в този влак… Манчестър не съм запомнила, а до Ливърпул сигурно така и няма да стигна.

Люся почувства как Нели отново се приближава до нея, така че тя усети топлината на тялото й под тънката зелена вълна. После Нели сложи ръка на рамото й — едно още неопределено движение, което можеше да се изтълкува и като обикновен израз на симпатия — но Люся вече разбра какво ще се случи сега.

— Нели, какво…

— Ах, Франция — едва чуто въздъхна Нели. Тя се приближи още повече и ръката й се плъзна от Люсиното рамо на талията.

„Времето“ свърши, но вместо вечност на екрана се появи отначало диктор, а после някакъв раздрънкан цех, в центъра на който се тълпяха мрачни работници с каскети. Мярна се кореспондент с микрофон в ръка, и се появи маса, зад която седяха едри мъже с костюми; един от тях погледна Люся в очите, скри под масата непристойно косматите си длани и заговори.

— Париж… — шепнеше Нели направо в Люсиното ухо.

— Не трябва така — шепнеше Люся, автоматично повтаряйки думите на муцуната от екрана, — работниците няма да одобрят и да разберат…

— А ние няма да им кажем — безумно нареждаше в отговор Нели и движенията й ставаха все по-безсрамни; от нея ухаеше загадъчният зной на „Анаис Анаис“, усещаше се и леко горчивата нотка на „Фиджи“.

„Какво — помисли си с неочаквано облекчение Люся, отпускайки длан върху бедрото на Нели, — нека това бъде последният ми изпит…“

Люся лежеше по гръб и гледаше към тавана. Нели замислено разглеждаше нейния покрит с нежен слой пудра профил.

— Знаеш ли — наруши тя накрая дългата тишина, — ти си ми първата.

— Ти на мен също — отвърна Люся.

— Наистина ли?

— Да.

— Хубаво ли ти беше с мен?

Люся затвори очи и едва забележимо кимна.

— Слушай — зашепна Нели, — обещай ми едно нещо.