Виктор Пелевин - Мителшпил

— А ние накъде караме? — изведнъж попита тя, загрижена от това, че мяркащите се наоколо местности бяха непознати и дори не съвсем московски.

— Н-н-нищо — високо каза Валера зад волана, и двете момичета потръпнаха.

— Трябва, разбирате ли, да заредим — оживено каза Вадим, — няма да ни стигне бензина до Крилатское.

— И далеч ли е това? — попита Люся.

— А, не, наблизо има колонка, където за талони…

Думата „талони“ окончателно успокои Люся.

— А ние, момичета, служим във флота — заговори Вадим. — В гвардията на подводния атомоход „Тамбов“. Това, може да се каже, е един голям брониран влак със задружен като семейство екипаж. Да… Седем години вече.

Той свали пилотката си и прокара длан по мъждиво проблясващия череп.

Автобусът зави по някакъв страничен път — тесен, с някакви бетонни дотове отстрани — сякаш наоколо вече не бе градът, а селска местност; на небето, също като очите на оня французин, студено светеха изпъкналите развратни звезди, и шумът на мотора се стори изведнъж странно тих, а може би просто изчезна бученето на пътуващите покрай тях камиони.

— Океанът — говореше Вадим, прегръщайки Нели през раменете — е огромен. На всички страни, накъдето и да погледнеш, е само безкрайният му сив простор. Отгоре — далечният звезден купол с плаващи по него облаци… Дебел слой вода… Огромни подводни небеса, отначало светлозелени, после — тъмносини, и така на стотици, хиляди километри. Гигантски китове, хищни акули, тайнствени същества от дълбините… И ето, представи си, в тази безжалостна вселена виси тъничката черупка на нашата подводница, такава… такава мъничка, ако се замислиш… И като жълта точка свети илюминаторът в борда, а зад него — партийно събрание, и Валера чете доклад. А наоколо — разбираш ли! — океан… Древен велик океан…

— Прис-тиг-нах-ме — каза Валера.

Люся вдигна глава и се огледа настрани. Автобусът стоеше на заснежената равнина, на трийсетина метра от пустото шосе. Двигателят заглъхна и стана съвсем тихо. Зад прозореца страшно мигаха звездите и се виждаше далечната гора. Люся изведнъж се учуди, че наоколо е доста светло, макар че отникъде не идваше светлина, а после помисли, че навярно снегът отразява разсеяната звездна светлина. От изпитата водка й стана уютно и безопасно — наистина, мярна се мисълта, че става нещо нередно, но веднага изчезна.

— Къде сме пристигнали? Шегуваш ли се? — рязко попита Нели.

Вадим беше свалил ръка от рамото й и сега седеше, закрил лицето си с длани, и тихо се хилеше. Валера изскочи от кабината и след секунда вратата на салона се разтвори с въздишка. От студа влетяха кълба дим; Валера бавно и някак тържествено се изкачи по стълбите. В полумрака изражението на лицето му бе неопределимо, но в ръката си държеше пистолет „Макаров“, а под мишницата — голяма олющена шахматна дъска. Без да се обръща, с едно движение на лявата ръка той затвори вратата, гумената й лента изпищя на студа, и махна с пистолета на Вадим.

Люся се хлъзна от седалката и изтрезнявайки със страшна скорост, заотстъпва към дъното на салона. Нели също се втурна назад, спъна се в нещо на пода и едва не падна върху Люся, но все пак се задържа на крака.

Валера стоеше на предната площадка, държейки се за насочения към момичетата пистолет като за парапет. Вадим застана до него, с едната си ръка измъкна пистолет, а с другата взе от Валера дъската и изсипа фигурите от нея на капака на мотора. После той замря, сякаш забрави какво трябва да прави по-нататък. Валера също стоеше неподвижен, и между двата силуета, сякаш изрязани от черен картон, старателно мигаше зелена лампичка, съобщаваща на създалия я разум, че в сложните механизми на автобуса всичко е наред.

— Момчета — тихо и ласкаво каза Нели, — ще направим всичко, което поискате, само приберете шаха…

„Шах!“ — повтори за себе си Люся, и накрая всичко стигна до нея.

Думите на Нели сякаш включиха нещо у моряците.

— Прис-тиг-нах-ме — повтори Валера и освободи предпазителя на пистолета си. Вадим го погледна и направи същото.

— Давай — каза Валера и Вадим остави своя „Макаров“ на капака на мотора и се наведе над някакъв пакет, лежащ до купчината от шахматни фигури. Люся не можа да разбере какво прави той — Вадим драскаше кибритени клечки, гледаше в някаква хартийка и отново се навеждаше към покритата с кафяв дерматин повърхност, където нормалните шофьори държат талони, разни дреболии и микрофона. Валера стоеше неподвижно, и през главата на Люся мина мисълта, че протегнатата му ръка силно се е уморила.