Виктор Пелевин - Мителшпил

Участъкът от тротоара до „Национал“ — последните десет метра от улица Тверска, или „Горки“ — бе ограден с дървени стълбчета, между които на студения януарски вятър се полюшваше въже със смачкани червени флагчета. На желаещите да се спуснат в подлеза се налагаше да слизат от тротоара и да вървят покрай паркираните коли, четейки ярките оскърбления на неразбираеми езици, залепени отвътре на стъклата. Особено обиден се стори на Люся надписът на огромния обтекаем автобус — „We show you Europe“. За „We“ беше ясно — фирмата, на която принадлежи автобусът. А кои са тези „you“? Нещо подсказваше на Люся, че се имат предвид не желаещите да се повозят чужденци, а именно тя, и този покрит със сняг автобус е именно Европа, едновременно близка и съвършено недостижима. Иззад Европа погледна червена милиционерска мутра и се ухили до такава степен в такт с Люсините мисли, че тя инстинктивно се дръпна назад.

Като изкачи стъпалата на площадката пред „Интурист“, тя се приближи до будката, където продаваха кафе. Обикновено пред нея се тълпеше опашка за цели пет минути, но днес заради студа нямаше никой, и дори плексигласовото прозорче беше затворено. Люся почука. Момичето, което дремеше до грила, стана, приближи се и с позната ненавист погледна Люсиното палто от лисици („петнайсет бройки“, както го наричаха приятелките й), лисичата шапка и леко докоснатото от скъпа козметика лице, гледащо я от заснежения тъмен свят.

— Едно кафе, моля — каза Люся.

Момичето пъхна две чашки под машината, взе рублата и попита:

— Не е ли студено така, цяла вечер на тротоара?

„Кучка, а?“ — помисли си Люся, но в отговор не каза нищо грубо, взе си кафето и отиде до масичката.

Днешният ден не беше много успешен. По-точно, беше съвсем неуспешен — около „Национал“ се тълпяха само пияни финландци, при това май бяха рибари. Мярна се само един посивял слаб французин с изпъкнали развратни очи — но след като мина два пъти покрай Люся, така и не каза нищо, хвърли на леда до кошчето празна кутия „Житан“, пъхна ръце в джобовете на кожуха си и изчезна зад ъгъла. Мраз. Студът бе такъв, че дори шофьорите, които търгуваха с цигари, презервативи и бира, бяха пренесли своята особена икономическа зона от улицата в тясното преддверие на „Национал“, където шеговито се ругаеха с веселяка портиер:

— Преди си бил полковник в ГБ-то, а сега си същото лайно, като всички… Или може би целия хол си купил? Ние също имаме права на човека…

Люся отиде при тях, купи „Салем“ от някакъв чичко с порест нос, и отново излезе на студа. Клиентите спяха в стаите си или гледаха през прозорците мигащия с разноцветните си огньове замръзнал град, и сякаш изобщо не мислеха за нежното тяло на Люся.

„Да отида в «Москва» ли, какво?“

Люся гнусливо погледна сивата имперска фасада, украсена с двуметрови сини снежинки върху бели платнища — от вятъра по тъканта преминаваха вълни, и снежинките приличаха на огромни сини въшки, шаващи на студената стена.

„Макар че там също е гнило…“

Пред входа на „Москва“ бе наистина безрадостно: сняг, вой на вятър — струваше й се, че ей сега зад колоните ще излязат момчета с прости открити лица, с шинели и овчарски кучета на широки бризентови ремъци. Вътре, под широкия мраморен таван, пияна източна компания пееше някакъв древен боен химн, а от третия етаж долиташе друга музика — ресторантска, блееща:

— Уоу-оу, ю-ин-зи-ами-нау…

Люся свали палтото и шапката си, оправи безтегловния си пуловер със сребърни нишки и тръгна към втория етаж. Макар че мястото беше гнило, все пак именно тук есента Люся хвана един немец за триста марки и два флакона „Поасон“. Най-добре е някой възрастен търговски пътник със следа от венчален пръстен на косматия си безименен пръст — шишко, вече претупал работите си със съветската власт и очакващ сега от дивата северна земя някое сладко и донякъде опасно приключение. Такъв клиент не стърчи на стъпалата на „Интурист“, а отива в някой по-тъмен ъгъл, като „Москва“ или даже „Минск“, от страх плаща много, а и сигурно не е заразен. А желанията му са трогателно прости. Но такива се срещат рядко и главно непредсказуемо — както се хваща риба с въдица.

Люся взе два коктейла, седна на ъгловата масичка в бара, щракна със запалката и духна скъпия дим към тъмния таван. Наоколо бе почти празно. На отсрещната масичка седяха двама морски офицери с черни униформи — плешиви, с погребални лица. Пред всеки от тях жълтееше по една недокосната чаша с коктейл, а на пода под масичката стоеше бутилка водка — те пиеха с дълга пластмасова сламка, предавайки си я един на друг със същото спокойно и точно движение, с което навярно натискаха бутоните и превключваха тумблерите на пултовете на своя подводен ракетоносец.