Виктор Пелевин - Мителшпил

Люся потръпна.

— Напразно се заяде така с него — каза Нели, когато младият човек се скри зад квадратната колона. — Това е Вася, постови от Внешекономбанк. Всяка седмица го пращат да научи курса.

— Добре — каза Люся, — аз съм към къщи. Ще се видим друг път.

— Може да пийнем заедно?

Люся завъртя глава и се усмихна. — Ще се видим — каза тя, — чао.

След като стигна с вдигната ръка почти до самия Манеж, Люся здравата измръзна. Студено й бе на лицето и ръцете, и както винаги тъпо я заболяха гърдите. Тя усети, че се мръщи от болка, спомни си за излязлата на челото бръчица и се постара да отпусне лицето си, и след няколко минути болката поотмина.

Без да спират, такситата прелитаха покрай нея, издевателски намигайки със зелените си лампички. Таксиджиите главно продаваха водка и само рядко, от душа, вземаха пътниците, които им харесваха, затова Люся дори не вдигаше ръка пред „волгите“ — чакаше частник. Един — очиларко с грохнал „запорожец“ — спря, изслуша адреса и попита:

— Колко?

— Двайсет и пет.

Без да отговори, очиларкото продължи.

Люся все не можеше да се отърве от ехото на разговора на стъпалата на „Москва“. „Убили са Таня“ — безсмислено повтаряше тя за себе си. Смисълът на това словосъчетание някак не стигаше до съзнанието й. Стана съвсем студено и отново я заболяха гърдите. Още можеше да хване метрото, но после трябваше половин час да се мъкне по заледения булевард, кръстен на името на някакъв зверогущер — сама, със скъпо палто, потръпвайки от пияния смях на вятъра в огромните бетонни арки. Вече бе решила, че вечерта ще свърши именно така, когато до нея изведнъж спря малък зелен автобус — „ПАЗ“ с двубуквен военен номер.

Зад волана седеше офицер — същият този танцьор от ресторанта, само че сега беше с черен шинел и криво нахлупена пилотка с голям тенекиен герб.

— Сядай — каза отвътре вторият плешив и черен, — не зъзни.

Люся погледна в полутъмния салон и с учудване видя Нели, седнала в свободна поза на страничната седалка, до моряка.

— Люся! — весело извика тя. — Качвай се. Морячетата са мирни. Минават покрай мен, а ти накъде си?

— Крилатское — каза Люся.

— Също Крилатское? Е, приятелко, значи сме съседки. Сядай…

За втори път през днешния ден Люся постъпи странно — вместо да прати цялата компания по дяволите,както би направило всяко сериозно конвертируемо момиче, тя се приведе, изкачи се по стъпалата и веднага автобусът потегли, рязко се ускори и се понесе покрай Болшой театър, „Детский мир“, покрай паметника на някакъв знаменит художник и огромното му ателие — по разни тъмни, извиващи се улички, покрай полуразрушени дървени огради и тъмни пусти прозорци.

— Аз съм Вадим — каза вторият плешив. — А това (той кимна към седящия зад волана) е Валера.

— Валер-р-ра — повтори онзи, сякаш се вслушваше в някаква неразбираема дума.

— Искаш ли водка? — попита Вадим.

— Давай — отвърна Люся, — само че през сламка.

— Защо през сламка? — попита Нели.

— Ами те пият през сламка — каза Люся, пое тънкия и мек край на сламката и го поднесе към устата си.

Да се пие водка така беше трудно и неприятно, но все пак по- занимателно, отколкото направо от бутилката.

— Вие, момичета, весело си живеете — прошепна Вадим, — а ние…

— Не се оплакваме — каза му Нели, — а на мен, ако може, в чаша.

— Готово…

Люся изведнъж забеляза, че в автобуса също свири музика — до Валера върху капака на мотора лежеше касетофон. Това бяха „Бед бойс блу“. Люся много ги обичаше — разбира се, не самата музика, а нейното въздействие. Всичко наоколо ставаше просто, и главното, уместно — тъмните вътрешности на автобуса, двата проблясващи военноморски черепа, Нели, поклащаща крак в такт с мелодията, мяркащите се през прозореца къщи, коли и хора. Водката почна да й действа — неясната тъга заедно с отчетливия страх, който Люся носеше от „Москва“, се изпариха. И обикновената девическа, целомъдрена в своята безнадеждност мечта за някой загорял от слънцето и човечен американец завладя душата на Люся, и изведнъж така и се прииска да повярва на пеещия чужденец, че съжаления няма да има, и ще отлетим оттук в машината на времето, макар че отдавна вече се друсаме във влака, пътуващ за никъде.

„A train to nowhere… A train to nowhere…“

Касетата свърши.

Автобусът изскочи на някакъв широк път, по краищата на който растяха обледенели дървета, и се залепи зад някакъв камион с жълта табела „Хора“ на задния борд — в каросерията тежко гърмеше нещо желязно, и това звънтене сякаш събуди Люся.