Виктор Пелевин - Мителшпил

— Да — каза първият, като обиколи с очи страницата, — няма. Това е на друго място: „Заветът на бащата е отчет — как живееш. Помните ли полковник Тарас Булба? Бащинското начало е преди всичко нравствено. В това…“

— Достатъчно — каза вторият. От последните думи лицето му сякаш се озари отвътре, а черните точки на зениците уверено заподскачаха от шосето към постепенно побеляващата Луна, висяща над далечната снежна стена на гората.

Първият остави списанието на изцапаната със застинал парафин дерматинова плоскост, придърпа към себе си шоколада и почна да яде. Изведнъж той изхлипа.

— Слушам те аз — заговори той, кривейки се от напиращия в гърлото му плач, — слушам те още от детството. Подражавах ти във всичко. Но ти, Варя, отдавна си полудяла. Сега ми стана ясно… Само погледни на какво приличаме — плешиви, с моряшки фланелки, плаваме в тази консервна кутия и пием, пием… И този шахмат…

— Но се води борба — каза вторият. — Непримирима борба. И на мен също ми е тежко, Тамара.

Първият офицер покри лицето си и няколко секунди не бе в състояние да говори. Постепенно той се успокои, взе остатъка от шоколада и го пъхна целия в устата си.

— Как се гордеех тогава с теб! — отново заговори той. — Дори съжалявах приятелката си, че няма по-голяма сестра… И все след теб, след теб, и все — като теб… А ти през цялото време се правиш, че знаеш защо живеем, и как да живеем по-нататък… Но стига вече. Да треперя преди всеки медицински преглед, а през нощта — с шилото… Не, отивам си. Край.

— А какво ще стане с делото ни? — попита вторият.

— Каквото ще. Ако искаш да знаеш, мен шахът изобщо не ме интересува.

Тук автобусът отново се люшна и едва не се вряза в крайпътните преспи. Първият офицер се хвана за дръжките с бинтованите си ръце и изви от болка.

— Не! Стига! — закрещя той. — Сега ще си живея както сама реша. А ти заминавай на „Тамбов“. Чуваш ли, спри!

Той отново се затресе в ридания. Бръкна в джоба на куртката си, с труд измъкна няколко разноцветни книжки и ги хвърли на кафявия дерматин. След тях там се озова и пистолетът.

— Спри, гадино! — закрещя той. — Спри, иначе ще скоча от движение!

Автобусът спря и предната врата се отвори. Офицерът с вой изскочи на пътя и притискайки към гърдите си пакета със салама, побягна диагонално по огромния квадрат на снежната целина, заграден от шосето, гората и някакви стобори — към далечната гора и Луната, вече окончателно избледняла. В движенията му имаше нещо тромаво и слонско, но все пак се движеше доста бързо.

Вторият мълчаливо гледаше черната фигурка, постепенно смаляваща се на равното бяло поле. Фигурката понякога се спъваше, падаше, отново ставаше на крака и бягаше нататък. Накрая тя съвсем изчезна от погледа му. Тогава по бузата на седящия зад волана се търкулна малка блестяща сълза.

Автобусът потегли. Постепенно лицето на офицера се изглади; увисналата на брадата му сълза падна на мундира, а оставената от нея следа изсъхна.

— Седем години в стоманен ковче-ег — тихо запя той срещу новия ден на широкото, също като живота, шосе.

© Виктор Пелевин

© 1996 Иван Попов, превод от руски

Виктор Пелевин

Източник: [[http://underpear.gyuvetch.bg|Подкрушието]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1815]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:50

Карп (рус.) — шаран.

Валутен магазин в бившия СССР, подобен на нашия Кореком.