Виктор Пелевин - Мителшпил

Централно място в стаята заемаше двойното легло — толкова грамадно, че от пръв поглед дори не се забелязваше. На него лежеше синьо пухено одеяло и разноцветни хавлии, дар от братски Виетнам.

„Също ги води при себе си — мислеше Люся, внимателно гледайки металния човек — и нищо страшно няма в това, излиза. Не съм само аз…“

— Изделие „Карпов“ — прочете тя на глас надписа на малката сива хартийка, залепена на кубичния пиедестал.

— Какви шарани 1 1 Карп (рус.) — шаран. — каза Нели, сваляйки коженото си палто. — Наш е, съветски.

Люся неразбиращо вдигна очи към нея.

— Шарани — обясни Нели, вземайки изделието — на милиционерския жаргон това са американците.

Тя остана по зелена вълнена рокля, препасана от тънък черен колан — тя много отиваше на черните й коси и зелените блестящи обеци.

— Събличай се — каза тя, — аз ей сега.

Люся свали палтото и шапката си, окачи ги на еленовите рога, служещи за закачалка, пъхна краката си в два различни пантофа и се отправи в банята, където първо изми от бузите си черните козметични ручеи. После отиде в кухнята при Нели. Там беше същата бъркотия, както и в стаята, и също намирисваше на прокиснало шампанско. Нели събираше в найлонова торба от продоволствена „берьозка“ 2 2 Валутен магазин в бившия СССР, подобен на нашия Кореком. разни неща за ядене — две шоколадчета, парче салам, хляб и няколко кутии бира.

— Това е за морячетата — каза тя на Люся. — Нека се сгреят. Онзи, дето плачеше на пода…

— Вадим — каза Люся.

— Точно така, Вадим. В него има нещо трогателно, светло.

Люся сви рамене.

Нели сложи в плика двата пистолета, претегли на ръка фигурата на великия шахматист и я постави върху хладилника.

— Ще си го оставя за спомен — каза тя, докато отваряше прозореца.

В кухнята — точно така, както преди половин час в салона на автобуса — се втурнаха гъсти кълба пара. Далеч долу като зелена играчка за елха проблясваше автобусът, а до него на снега се поклащаха две дълги сенки. Нели хвърли пакета — той полетя надолу, смалявайки се, падна на заснежения правоъгълник на ливадата и веднага черните фигурки се втурнаха към него.

Нели бързо затвори прозореца и настръхна.

— Аз бих ги замерила с тухла — каза Люся.

— Нищо — каза Нели, — така ще им бъде по-обидно. Искаш ли чай?

— По-добре да пийнем — каза Люся.

— Тогава да отидем в стаята и да вземем този, железния… Имам „Ванка-бегунок“, половин бутилка.

Отначало Люся не разбра, а после се сети: така в кръговете, близки до продоволствената „берьозка“ на улица Дорогомиловска, наричаха „Джони Уокър“, според слуховете, любима напитка на покойния другар Андропов. Господи, помисли си изведнъж Люся, колко скоро беше това — виелицата на Калинински проспект, битката за дисциплина, нежното лице на американската пионерка на телеекрана, наклоненият син подпис „Андроп“ под печатния текст на отговора… И какво шепне сега суровият му дух на нежната душа на Саманта Смит, която го надживя с толкова малко? Колко е мимолетен животът, колко е тленен човекът…

Нели бързо събра препълнените пепелници, корите от грейпфрут и натрошената на пода бисквита, и скоро на килима останаха само купчината списания и железният гросмайстор.

— Е, сега не е чак толкова зле…

Люся седна на края на леглото и отпи от широката чаша. След водката от пластмасовата сламка тя дори не забеляза вкуса — уискито само леко опари гърлото й.

Нели седна до нея и се втренчи във фигурата в центъра на килима.

— Знаеш ли — каза тя, — в една книга четох такава приказка. На някаква равнина воюват две армии, а над тях се издига огромна планина. И на върха седят двама магьосници, и играят шах. Когато някой от двамата направи ход, една от армиите долу се задвижва. Ако вземе фигура, долу загиват войници. И ако единият спечели, то армията на втория загива.

— Аз също съм виждала нещо подобно — каза Люся. — А, сетих се, в „Междузвездните войни“, в трета серия. Когато Дарт Вейдър се бие с оня, как беше, в звездолета си, а долу, на планетата, сякаш всичко се повтаря. За онези психопати ли говориш?

— И аз си помислих сега — продължи Нели, без да отговори на Люсиния въпрос — може би всичко е наопаки?

— Наопаки?

— Ами да. Наопаки. Когато някой отряд от едната армия напредва или отстъпва, на единия от магьосниците се налага да направи ход. А когато войниците на другия загиват, той взема от него фигура.

— Според мен няма никаква разлика — каза Люся. — И изобщо, както и да погледнеш… Чакай, ти значи намекваш, че ние…