Виктор Пелевин - Мителшпил

— Седем години в стоманен ковче-ег — тихо запя той.

Нели изгърмя с двете цеви към тавана, Валера трепна, скочи на крака и вдигна ръце над главата си. Вадим само сви глава по-дълбоко в шинела.

— Какви мерзавци — каза Люся, внимателно хващайки димящия пистолет, и по бузите й потекоха два черни ручея.

— Слушайте какво ще ви кажа — засъска Нели на двамата черни офицери, — ти не мърдай, а ти — тя обърна цевта към Валера — сядай на кормилото. И ако само веднъж спреш не там, където трябва, с ей тая ютия ще ти напълня кубето с олово, можеш да не се съмняваш…

Жаргонът на правоохранителните органи подейства на моряците мигновено — над раменете на Вадим остана съвсем малко от челото и пилотката му, а Валера седна направо на шахматната дъска, събори горящите все още свещи и бързо прехвърли краката си в кабината. Моторът забръмча и автобусът изпълзя на шосето.

— Нели — каза изведнъж Люся, — кажи му да пусне „Бед бойс блу“.

Нели нищо не каза, но явно Валера я чу: засвири музика. Клекналият Вадим отначало изхлипа няколко пъти, а после дълбоко, с цялото си тяло, зарида и се затресе, клатейки се от единия ред седалки към другия. На едно кръстовище Валера се обърна и му каза:

— Какво хленчиш, идиот… Целия флот позориш…

Но Вадим продължи да ридае, сякаш ревеше не заради случилото се, а оплакваше нещо друго — примерно загубен в детството албум с марки, за който изведнъж си е спомнил. На Люся й стана по женски жал за него, а после ръката й се натъкна на лежащата на седалката бутилка със сламка в гърлото.

— Ето този блок — каза Нели, сочейки зелената шестнадесететажна кула. — Към входа, кубе… Отвори вратата.

Вратата засъска и се отвори.

— В комендатурата ли ще ни предадете? — попита Валера. — Или къде?

— Изпарявайте се оттук, гадове — каза Нели, — и да не сте… За ченгетата никога не съм работила.

— И аз така казвам — разсъдително каза Валера, — най-добре от всичко — гражданско съгласие. А за пистолетите как?

Нели се замисли.

— Виждаш ли пряспата? — тя посочи снежната купчина на пет метра от автобуса. — Ще ти ги хвърлим от прозореца. Не ни трябват излишни алинеи, нали, Люся?

Люся кимна — тя вече съвсем се бе успокоила и сега се чувстваше като малка героична картечарка.

— Ще седите в автобуса още пет минути, разбрахте ли, гадове? — каза Нели, когато Люся беше вече на улицата. Излизайки, Нели вдигна от пода металната фигура и я стисна под мишница — Люся видя как Валера стисна юмруци до изкривеното си лице и издаде тих стон. Вадим така си и седеше, покрил глава с ръце.

До входа стигнаха, вървейки заднишком — моторът на автобуса слабо ръмжеше и зад стъклата се виждаха двата неподвижни черни силуета.

— В асансьора, по-бързо — измърмори Нели. Люся изтича след нея на площадката пред асансьора, но Нели изведнъж се върна до пощенската кутия, отвори я, измъкна новия брой на „Млада Гвардия“ и се втурна обратно. Тъкмо тогава дойде асансьорът, и чак след като вратата му се затвори, Люся окончателно се отпусна.

„Ей че ден е днес“ — помисли си тя, хвърляйки поглед върху стърчащата под ръката на Нели неголяма глава.

— Уплаши ли се много? — попита Нели.

— Нещо такова — отвърна Люся. — Че те и двамата са маниаци — ако ни бяха гръмнали, и в преспите до пролетта. С пешки в устите. Слушай, значи тези двамата са убили Наташа и Танка… Как можахме да ги пуснем?

— Погледни тук — каза Нели, отвори последната страница на списанието и я поднесе пред лицето на Люся, — виждаш ли тиражът какъв е?

— Е, и какво?

— Ами всяка гора си има и своите санитари. Регулиране на числеността.

— Някак много цинично говориш — промърмори Люся.

— Животът също е циничен — отвърна Нели.

Асансьорът спря на един от горните етажи — на кой точно, Люся не забеляза. Вратата на апартамента беше единствената на етажа без кожена тапицерия — просто дървена. Щракна ключалката.

— Влизай.

В квартирата на Нели цареше забележителен безпорядък. Вратата към единствената стая бе отворена и там светеше лампа — явно Нели не я беше изключила, когато е излязла. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи; флакони със скъпи парфюми се търкаляха по пода като бутилки в жилището на алкохолик; на килима, между разхвърляните списания (по-голямата част „Вог“, но имаше и два „Нюзуика“) в няколко пепелника стърчаха фасове. На пода до стената стоеше малък японски телевизор, а до него се чернееше огромен двукасетъчен дек. До прозореца имаше малка полица за книги, и на нея стояха не по-малко от десет издути „Млади Гвардии“ — при Люся дори в най-добрите времена никога не се бяха натрупвали повече от пет, и за секунда тя усети завист. Миришеше на кисело; Люся веднага позна тази миризма, която се получаваше, ако разлеят шампанско и локвата се изпарява няколко дни, превръщайки се в нещо като лепкави петна.