Виктор Пелевин - Мителшпил

Отпиха.

— Виждаш ли някой от нашите? — попита след паузата Нели.

— А, не. Само слухове достигат. Вася Прокудин от международния сектор помниш ли го?

— Помня.

— Вече трета година е омъжен за швед.

— Какво… Той също ли си е направил операция?

— Не. В Швеция, ако искаш, можеш и за жираф да се ожениш.

— А-а. Само че си мисля — той беше кривоглед, и сипаничав като…

— Дявол ги знае тези чужденци — уморено каза Люся. — Дебелеят и откачат. Наскоро видях в метрото един мъж — четирийсетина години, мутрата му като паве, почти няма чело, а в торбата — „Млада Гвардия“. Значи и такива се търсят… Слушай, помниш ли Астрахан? Строителният отряд?

Нели нежно погледна Люся.

— Разбира се.

— Помниш ли, там през цялото време пускаха една песен? За тромпетиста? И за това как танцуваме под луната? Днес я въртяха в „Москва“.

— Помня. Аз тук я имам. Да я пусна ли?

Люся кимна, слезе от леглото, наметна чаршафа на голите си рамене и се приближи до масичката. Отзад тихо засвири музика.

— А кой ти прави операцията? — попита Нели.

— В един кооператив — каза Люся, разглеждайки разхвърляните по масичката опаковки с дамски превръзки. — Там, струва ми се, ме изпързаляха здраво. Вместо американски силикон ми сложиха съветска гума. Когато в Ленинград работех с финландците на перона, направо скърцах на студа. И ме боли често.

— Това не е от гумата. И мен също често ме боли. Казват, че после минава.

Нели въздъхна и замълча.

— За какво мислиш? — попита Люся след минута.

— Просто така… Знаеш ли, понякога ми се струва, че така и не се отлепям от партийната линия. Ето, мога да хвърля на моряците салам през прозореца. Разбираш ли? Просто времето е друго.

— А не се ли страхуваш, че всичко може да се върне назад? — попита Люся. — Само че честно.

— Не много — каза Нели. — Като се върне, ще видим. Ние с теб имаме ли опит в работата? Имаме.

Над широкото поле се разливаше бледата зимна зора. По пустото шосе пътуваше малък зелен автобус. Понякога срещу него изскачаше яркочервено название на някакъв колхоз върху крайпътна табела, после следваха няколко стоящи до шосето уродливи къщи, а после се появяваше табела със същото название, само че зачертано с дебела червена линия.

Двамата черни офицери седяха вътре. Единият бе с бинтована глава, на която едвам се крепеше пилотката — той караше автобуса. Другият, седнал на най-близкото до кабината място, беше с бинтовани ръце, а лицето му бе разплакано и омазано с шоколад. Прелиствайки страниците на дебелото бяло списание и мръщейки се от болка, той бавно и високо четеше.

— Вкус към дисциплината. Дисциплина и благородство. Дисциплина и чест. Дисциплината като проява на съзидателна воля. Съзнателна любов към дисциплината. Дисциплината — това е ред. Редът създава ритъм, а ритъмът ражда свобода. Без дисциплина няма свобода. Безпорядъкът е хаос. Хаосът е гнет. Безпорядъкът е робство. Армията е дисциплина. Тук, както и при закаляването на стоманата, главното е да не се презакали метала, за това понякога го пускат…

Автобусът изведнъж рязко се люшна, и офицерът изпусна списанието.

— Какво? — попита той втория. — Нима вече съвсем?..

— Как само ги изпуснахме — простена онзи. — Сега той ще загуби. Ще загуби от оня… Оня…

— Те ни пуснаха нас, а не ние тях — ядосано каза първият, навеждайки се над списанието. — Да чета ли нататък?

— Още ли не си дошла на себе си?

— Не. Не съм дошла на никаква себе си.

— Тогава прочети за шинела.

— Това къде е? — попита първият, прелиствайки зацапаните с мръсотия страници.

— Вече си забравила, а? — с крива усмивка каза вторият. — Много ти е къса паметта.

Първият нищо не отговори, само го погледна мътно и тежко.

— От думата „Лермонтов“ — каза вторият.

— Лермонтов — започна да чете първият — някога е нарекъл кавказката черкеска най-добрата в света мъжка дреха. Към планинската черкеска като дреха-символ сега можем смело да причислим и руския офицерски шинел. Той е съвършен по форма, силует и кройка, а главното, което се случва рядко в историята, след Бородино и Сталинград той става национален. Художникът ще различи неговия древен силует на старинните фрески. Дори ако днес всички световни дизайнери се хванат за работа, те няма да могат да създадат по- съвършена и благородна дреха от руския шинел. „Няма да им помогне — би казал полковник Тарас Булба — мишата им натура…“

— Там няма думата „полковник“ — прекъсна го вторият.