Виктор Пелевин - Мителшпил

Накрая Вадим свърши приготовленията си и направи крачка встрани.

Върху капака на мотора, превърнат в олтар със странен вид, горяха четири дебели свещи. В центъра на образувания от тях квадрат проблясваше разтворената шахматна дъска, на която, дълбоко вклинени една в друга, стояха черната и бялата армии; техните редици бяха вече доста разредени и Люся, чиито чувства бяха пределно изострени от ужаса, изведнъж усети драматизма на стълкновението между двете непримирими начала, представени от грубите дървени фигурки на карираното поле — усети го независимо от пълното равнодушие към шахмата, което изпитваше през целия си живот.

На края на дъската, зает от черните, стоеше неголям метален човек, слаб, с костюм, с хлътнали бузи и падащ на челото му стоманен кичур. На ръст той беше около двайсетина сантиметра, но изглеждаше странно огромен, а поради трептящите пламъци на свещите — и жив, извършващ някакви дребни безсмислени движения.

— Лег-гена — каза Валера, и Вадим измъкна някъде от кабината малък емайлиран леген. Той го постави на пода, изправи се и двамата отново замряха.

— Момчета, не бива — чу изведнъж Люся собствения си неузнаваем глас, чу го и разбра, че е направила грешка, тъй като двете черни фигури отново се раздвижиха.

— Ти — каза Валера, сочейки Нели.

Нели въпросително посочи към себе си с палец и двамата в черно кимнаха синхронно с глави. Нели тръгна напред, жално поклащайки френската си чантичка, чиято презрамка стискаше в юмрука си. Като стигна до средата на салона, тя спря и погледна към Люся. Люся ободрително й се усмихна, усещайки как очите и се изпълват със сълзи.

— Ти — повтори Валера.

Нели продължи нататък. Като стигна до двете черни фигури, спря.

— Момиче — с каменен глас каза Вадим, — моля, направете ход с белите.

— Какъв? — попита Нели. Тя изглеждаше спокойна и безучастна.

— По ваша преценка.

Нели погледна дъската и придвижи една от фигурите.

— Сега моля, застанете на колене — със същия тон каза Вадим.

Нели отново погледна към Люся, прекръсти се неправилно и бавно застана на колене, повдигайки края на полата си. Валера скри пистолета и измъкна от джоба си дълго шило.

— Наклонете се над легена — каза Вадим.

— Лег-гена — каза Валера.

Нели сви глава между раменете си.

— Повтарям, наклонете се над легена.

Люся затвори очи.

— Прис-тиг-нах-ме — каза изведнъж Валера.

Люся отвори очи.

— Прис-тиг-нах-ме — повтори Валера, отпускайки ръката с шилото, — конят не се движи така.

— Това не е важно — успокояващо проговори Вадим, хващайки Валера под ръка, — изобщо не е важно…

— Не е важно? Значи искаш той отново да загуби? Така ли? И теб ли са те купили? — извика пискливо Валера.

— Успокой се — каза Вадим, — моля те. Ако искаш, да направи повторен ход?

— Той отново ще загуби — каза Валера — и отново заради теб, глупачко проклета.

— Момиче — напрегнато каза Вадим, — станете и направете нормален ход.

Нели се надигна, погледна Валера и видя в ръката му помръдващото шило. Нататък всичко стана много бързо — явно Нели накрая разбра, че всичко това наистина се случва. Тя хвана металния човек за главата и с вик стовари неговия кубичен постамент върху черната пилотка на Валера, който веднага, сякаш по уговорка, се свлече в стъпаловидната яма до предната врата.

Люся стисна ушите си с длани, очаквайки, че Вадим веднага ще почне да стреля с пистолета, но вместо това той бързо клекна и покри глава с ръце. Нели замахна още веднъж с металния човек, и Вадим изви от болка — ударът попадна по пръстите му — но не смени позата си. Нели го удари още веднъж, но той остана неподвижен като преди, само скри ударената кост под пръстите на здравата и каза тихо:

— Ох, кучка.

Нели се канеше да замахне за трети път, но забеляза пистолета, оставен от Вадим до шахматната дъска, хвърли на пода металната фигура, хвана пистолета и го насочи срещу Валера, скрит от погледа на Люся от металната преградка.

— Хвърли оръжието — с дрезгав мъжки глас каза тя. — И по-бързо!

Зад преградата се чу шумолене, после оттам излетя пистолетът — Валера го подхвърли почти до самия таван — и се удари в пода. Нели бързо го вдигна и каза:

— А сега излизай! Ръцете горе!

Над преградката се издигнаха ръцете в черни ръкави, а след тях — плешиви череп и внимателни очи. Нели започна бавно да отстъпва в салона и като стигна до вцепенената Люся, спря. Вадим седеше все така клекнал, сякаш под бурен вятър притискаше към главата си черната пилотка. Валера погледна момичетата, наведе се на четири крака и се зае да събира разсипаните по пода шахматни фигури.