Майкъл Периш - Змията в рая

Младата жена вдигна очи, отправи към мъжа печален поглед. В чертите на лицето й не се забелязваше и следа от гняв.

— Какво ще рече това? — Мат не разбираше нито дума.

— Ами попитай самата нея — продължи да се заяжда поклонникът. — На път е да загуби правата си вяра. Съмнява се. Тя е еретичка.

„Еретичка… еретичка…“

Думата се понесе от маса на маса като магическа формула, упорито се замърмори. Отвсякъде поглеждаха крадешком към Аруула, някои от тях — с неприкрита враждебност.

Мат забеляза как вътрешната му аларма започна да пищи. Ситуацията не се развиваше много благоприятно. Някои от поклонниците се надигнаха със стиснати юмруци.

— Тя е една от тях — изсъска брадатият. — Съмнява се във Вудан! Трябва да съобщим за нея.

— Нищо няма да се съобщава — изръмжа Мат и се надигна от масата. Измери другите вярващи с леден поглед, който таеше в себе си скрито предупреждение. — Само е уморена, това е всичко. Нямате право да преценявате вярата й.

Притегли към себе си Аруула, която апатично се остави на волята му. Напуснаха банкета, следвани от подозрителните погледи на вярващите.

— Пазете се! — извика им брадатият. — Вудан няма милост към враговете си. Еретиците и съмняващите се биват изгаряни. Такъв е законът! Пазете се, чувате ли…?

И за пръв път на Мат му мина през ума мисълта, че това място не е чак толкова райско, както всички си мислеха…

Тъмни облаци закриха бледия сърп на луната и се погрижиха да се възцари пълен мрак. Падна мъгла и пепелявосиви изпарения запълзяха по улиците, озарявани зловещо от светлината на фенерите.

Големият сън се спусна над града. По улиците не се мяркаше жива душа. Който бе успял навреме да се прибере вкъщи, спеше в леглото си. Когото умората бе застигнала на стълбището на дома му, там се бе и свлякъл.

Някаква чужда сила се бе постарала всяко човешко същество в очертанията на градските стени да заспи. Никое човешко око не биваше да зърне тъмните фигури, които притичваха приведени през улиците, безшумно, сякаш се рееха над земята.

Носеха дълги мантии с качулки, които се спускаха ниско над тъмните им лица. Като призраци се плъзгаха в мъглата, оглеждаха се с черните си очи. Сетивата им се опитваха да доловят дирята, да открият смущението, за което им съобщи Учителят. Трябваше да намерят източника и да го отстранят. Опасността да бъдат разкрити беше твърде голяма…

Носеха се бързо из улиците, оглеждаха входовете на къщите. Понякога влизаха и вътре, наблюдаваха хората в съня им. Навеждаха се над тях, виждаха реакцията на лицата на спящите и знаеха, че в този момент над сънищата им се спускат мрачни сенки.

Хора… толкова слаби и крехки. Забулените същества устояваха на изкушението да впият зъби в меката, топла кожа и да изсмучат живота от беззащитните човеци. Но трябваше да изпълнят задачата — задача, която беше по-важна от всичко друго…

„Тук няма никого…“ — витаеше шепнешком и призрачно в съзнанието им, докато разговаряха на големи разстояния един с друг.

„И тук няма. Учителят навярно се е заблудил…“

„Учителят никога не се заблуждава. Той не може да се заблуди. Казва, че има смущение. Трябва да го открием… открием… открием…“

„Има и друг подслушвач.“

„Как е възможно това?“

„Не знаем… трябва да го отстраним.“

„Големият план е застрашен…“

Изведнъж… промяна, забележимо напрежение. Лека следа от страх.

„Тук има човек… Големият сън не му влияе. Събужда се…!“

„Къде е? Идваме при теб.“

„Трябва да го унищожим!“

„Да го унищожим! Да го унищожим…“

Слобак отвори очи и с облекчение установи, че не се намира в гнездо на тараци.

Било е само един кошмар. Тъмните, покрити с козина създания със святкащи очи и жълти зъби го дебнеха от всички страни, още малко и щяха да го разкъсат с острите си нокти…

Но всичко беше отминало.

Малкият човек си пое дълбоко въздух, огледа се трескаво. Лежеше на стъпалата на дома си в Етера. Очевидно е заспал, строполил се е направо на прага.

Слобак беше принуден да се изсмее.

Виното. Пи твърде много от него. Ферментиралият гроздов сок имаше удивително въздействие върху него. Уморяваше го и го правеше тромав, а понякога ставаше причина да го преследват лоши сънища, спомени от миналото.

Разбойнически номадски племена, коварни тараци, които нападаха през нощта…

Но всичко това остана далеч зад гърба му. Вудан бе повикал Слобак в Етера. Тук той, както и другите поклонници, които живееха зад закрилящите ги стени на градския вал, бяха на сигурно място. Той никога вече нямаше да се страхува за живота си. Никога вече. Щеше да умре като старец в леглото си, както му бе обещал Вудан…