Орсън Кард: Сянката на Ендър

— Убий го — рече Бийн.

— Не ставай глупак — скастри го Поук. — Той е „за“.

— Точно така — потвърди Ахил. — Наистина съм „за“. Идеята е добра.

— Убий го! — повтори Бийн. — Ако ти не го убиеш сега, той ще те убие.

— Оставяш това малко ходещо лайненце да приказва такива тъпотии? — попита Ахил.

— Или ти, или той — рече Бийн. — Убий го и вземи следващия.

— Следващият няма да е с болен крак — рече Ахил. — Следващият няма да смята, че си му нужна. Аз знам, че е така. Аз съм „за“. Точно аз ви трябвам. Връзва се.

Може би предупреждението на Бийн я направи по-предпазлива. Все още не беше склонила.

— Бандата си е твоя, не е моя — рече Ахил.

Лъжец, помисли си Бийн. Не виждаш ли, че те лъже?

— Какво е това за мен? — рече Ахил. — Това е семейството ми. Това са малките ми братчета и сестричета. Аз трябва да се грижа за семейството си, нали?

Бийн веднага разбра, че Ахил е победил. Силен побойник — а бе нарекъл тези хлапета свои сестри и братя. Бийн виждаше глада в очите им. Не обикновения глад за храна, а истинския — дълбокия глад за семейство, за любов, за принадлежност. Те получаваха мъничко от това като членове на бандата на Поук. Но Ахил обещаваше повече. Той току-що бе победил най-доброто предложение на Поук. Вече беше твърде късно да го убият.

Твърде късно. Но за миг изглеждаше, че Поук е толкова глупава, че смята да продължи и в края на краищата да го убие. Тя вдигна блокчето сгур високо.

— Не — обади се Бийн. — Не можеш. Сега той е от семейството ни.

Тя свали блокчето до кръста си и бавно се обърна да погледне Бийн.

— Разкарай се — рече тя. — Ти не си от мойта банда. Нищичко няма да получиш тук.

— Не — рече Ахил. — По-добре давай и ме убий, щом смяташ да се държиш с него така.

О, това прозвуча храбро. Но Бийн знаеше, че Ахил не е храбър. Само е умен. Той вече беше спечелил. Това, че лежеше на земята, а Поук продължаваше да държи блокчето сгур, не означаваше нищо. Бандата вече беше негова. С Поук беше свършено. Доста време щеше да мине, преди някой друг освен Бийн и Ахил да го разберат, но изпитанието на властта се провеждаше тук и сега и Ахил щеше да победи.

— Това хлапенце — рече Ахил — може да не е част от бандата ти, но е част от семейството ми. Не може да разправяш на брат ми да се разкара.

Поук се поколеба. Един миг. Един миг повече.

Но това бе достатъчно.

Ахил се надигна. Разтърка ожулените места, провери контузиите си. Огледа с шеговито възхищение малките деца, които го бяха пребили с тухли.

— Бива си ви, да му се не види!

Те се разсмяха, отначало нервно. Щеше ли да им стори зло, защото те му бяха сторили зло?

— Не се тревожете — рече той. — Вие ми показахте какво можете. Ще направим същото и с други побойници, ще видите. Трябваше да разбера дали ще се справите. Бива си ви. Как се казвате?

Едно по едно той научи имената им. Запомняше ги добре, а пък когато пропуснеше някое, вдигаше голям шум, извиняваше се и видимо се стараеше да го запомни. Петнайсет минути по-късно те вече го обичаха.

Щом го може, помисли си Бийн, щом толкова лесно кара хората да го заобичат, защо досега не го е правил?

Защото тези глупаци винаги търсят власт. Хората над теб никога не искат да споделят властта си с теб. Защо ги гледаш? Те не ти дават нищо. Хората под теб — на тях им даваш надежда, даваш им уважение. Те ти дават власт, защото според тях нямат такава и затова нямат нищо против да се откажат от нея.

Ахил се изправи на крака малко несигурно — болният крак го болеше повече от обикновено. Всички отстъпиха и му направиха място. Сега той можеше да си тръгне, ако иска. Да се махне и да не се весне повече. Или да доведе още побойници, да се върне и да накаже бандата. Но той застана там, после се усмихна, бръкна в джоба си и извади най-невероятното нещо. Стафиди. Цяла шепа. Те гледаха ръката му така, сякаш на дланта му имаше белег от пирон.

— Първо малките братчета и сестричета — рече той. — Най-малките. — Погледна Бийн. — Ти.

— Не той! — обади се най-дребният след Бийн. — Ние дори не го познаваме!

— Бийн искаше да те убие! — обади се друг.

— Бийн — повтори Ахил. — Ти търсеше семейството ми, нали, Бийн?

— Да — отвърна Бийн.

— Искаш ли стафида?

Бийн кимна.

— Първо ти. Ти ни събра заедно, нали?

Ахил или щеше да го убие, или нямаше да го убие. В този миг значение имаше единствено стафидата. Бийн я взе. Сложи я в устата си. Дори не я захапа. Само остави слюнката си да се просмуче в нея и усети вкуса й.