Орсън Кард: Сянката на Ендър

Грийнсбъро, Северна Каролина,

януари 1999 г.

— Мислите си, че сте намерили подходящия и затова изведнъж режете моята програма?

— Не е заради хлапето, което Граф откри, а заради ниското качество на твоите открития.

— Знаехме, че вероятността е малка. Но децата, с които работя, водят война само за да оцелеят!

— Твоите деца са толкова недохранени, че страдат от сериозна умствена деградация, още преди да започнеш да ги тестваш. Повечето от тях не са изградили нормално човешко поведение. Толкова са сбъркани, че и един ден не могат да издържат, без да откраднат, счупят или разрушат нещо.

— Но притежават потенциал като всички деца.

— Тъкмо тази сантименталност дискредитира целия ти проект пред МФ.

Поук през цялото време си отваряше очите. По-малките деца също бяха задължени да стоят на пост, но въпреки че се проявяваха като доста наблюдателни, понякога просто пропускаха всички онези неща, които бе необходимо да забелязват. Това означаваше, че Поук може да разчита само на себе си да забележи опасността.

Имаше много опасности, за които трябваше да се оглеждаш. Например ченгетата. Те не се появяваха често, но когато се появяваха, сякаш особено много наблягаха на прочистването на улиците от деца. Размахваха около тях магнитните си камшици, сипеха жестоки парещи удари дори и върху най-малките и ги наричаха паплач, крадци, чумата на прекрасния град Ротердам. Задачата на Поук беше да забележи раздвижването в далечината, което означаваше, че ченгетата може да са излезли на хайка. Тогава тя изсвирваше предупредителния сигнал и мъниците се втурваха към скривалищата си, докато опасността отмине.

Но ченгетата не идваха толкова често. Истинската опасност бе много по-непосредствена — големите деца. На девет години Поук бе матриархът на малката си банда (никой от тях не знаеше със сигурност, че тя е момиче), но това никак не важеше пред единайсет–, дванайсет– и тринайсетгодишните момчета и момичета, които тероризираха улиците. Възрастните просяци, крадци и курви не обръщаха никакво внимание на малките деца на улицата — освен колкото да ги изритат от пътя си. Но по-големите деца (те бяха изритваните) се обръщаха и на свой ред нападаха малките. Всеки път, когато децата от бандата на Поук откриеха нещо за ядене — особено ако изнамереха надежден източник на боклук или някоя лесна мишена, от която да изкрънкат дребни пари или малко храна — ревниво вардеха и криеха придобивките си, защото побойниците най-много обичаха да отнемат трохите храна на малките. Да крадеш от малките деца, бе много по-безопасно, отколкото да крадеш от магазините или от минувачите. Пък и им харесваше, Поук го виждаше. Харесваше им как малките деца треперят и се подчиняват, хленчат и дават всичко, каквото им поискат.

Ето защо, когато мършавото двегодишно хлапе се покачи върху коша за боклук на отсрещната страна на улицата, наблюдателната Поук веднага го забеляза. Това хлапе не си дояждаше. Всъщност направо гладуваше. Тънки ръце и крака, абсурдно изпъкнали стави, подут корем. И ако гладът не го убиеше скоро, то щеше да го убие идващата есен, защото дрехите му изглеждаха тънички, а и не бяха много.

Обикновено тя би му обърнала само мимолетно внимание. Но това хлапе имаше очи. И продължаваше да се оглежда интелигентно. Нямаше го вцепенението, присъщо на живите мъртъвци, които вече не търсят храна, нито дори ги е грижа да си намерят удобно място да полегнат, преди да вдишат за последен път от вонящия въздух на Ротердам. В края на краищата за тях смъртта нямаше да е чак толкова голяма промяна. Всеки знаеше какво е Ротердам — макар да не беше столицата на Ада, той беше най-главното му морско пристанище. Единствената разлика между Ротердам и ада беше, че в Ротердам проклятието не е вечно.

Това малко момченце… какво правеше то? Не търсеше храна. Не оглеждаше минувачите. Това бе в реда на нещата — надали някой би оставил нещичко на толкова малко дете. С каквото и да се сдобиеше, някое друго дете щеше да му го отнеме, така че защо да си прави труда? Ако искаше да оцелее, необходимо бе да следва по-големите лешояди и да облизва опаковките от храна подире им, да изяжда последната следа от захар или троха брашно, полепнала по обвивката и неизблизана от първия, докопал храната. Тук, на улицата, нямаше нищо — щеше да яде само ако някоя банда го приютеше, а Поук не го искаше в нейната. Той щеше само да им се пречка — на нейните хлапета вече и без това им беше достатъчно трудно. Нямаше нужда от още едно безполезно гърло за изхранване.