Орсън Кард - Сянката на Ендър

— Знаеш ли — каза Ахил, — няма значение колко време я държиш в устата си — тя никога няма да стане пак гроздово зърно.

— Какво е гроздово зърно?

Ахил му се изсмя — все още не дъвчеше. После раздаде стафиди на другите деца. Поук никога не им беше раздавала толкова стафиди, защото никога нямаше толкова стафиди за раздаване. Но малките деца нямаше да го разберат. Те щяха да си помислят: Поук ни даваше боклуци, а Ахил ни дава стафиди. Защото бяха тъпи.

— Знам, че вече си проверил областта и почти си приключил с Ротердам, но напоследък — от твоето посещение насам — става нещо, като че… Ох, всъщност не знам дали изобщо си струва. Не биваше да се обаждам.

— Разкажи ми. Слушам те.

— На опашката винаги е имало борби. Опитваме се да ги спрем, но разполагаме само с няколко доброволци и те са нужни, за да опазват реда в трапезарията, както и да сервират храната. И така, знаем, че много от децата, на които им се полага да получат храна, дори не могат да се наредят на опашката, защото ги изтласкват. А ако все пак успеем да спрем побойниците и да вкараме вътре някой от малките, тях после ги пребиват. И никога повече не ги виждаме. Грозна работа.

— Най-силните оцеляват.

— Най-жестоките. Предполага се, че цивилизацията е точно обратното на това.

— Ти си цивилизована, а те не са.

— Както и да е, всичко се промени. Съвсем изведнъж. За последните няколко дни. Не зная защо. Но аз само… ти каза, каквото и необикновено да се случи… и който и да стои зад него… така де, може ли цивилизацията изведнъж отново да еволюира сред една джунгла от деца?

— Това е единственото място, където тя еволюира. Приключих с Делфт. Тук нямаше нищо за нас. Вече достатъчно негодни кадри ми се събраха.

През следващите седмици Бийн се спотайваше на заден план. Нямаше повече какво да предложи — вече се бяха възползвали от идеята му. Знаеше и че благодарността им няма да трае дълго. Той не беше голям и не ядеше много, но ако постоянно им се мотаеше в краката, дразнеше хората и им дърдореше, скоро щеше да им стане не само забавно, но и популярно да му отказват храна с надеждата той да умре или да се махне.

Но въпреки това той често чувстваше погледа на Ахил. Забеляза го, но не се уплаши. Ако Ахил го убиеше, тъй да бъде. И без това само няколко дни го отделяха от смъртта. Това щеше да означава само, че в края на краищата неговият план не е сработил чак толкова добре. Но тъй като беше единственият му план, нямаше значение дали ще се окаже добър. Ако Ахил си спомняше как Бийн е насърчавал Поук да го убие — а, разбира се, той го помнеше — и ако Ахил планираше как и кога той ще умре, Бийн не можеше да го предотврати с нищо.

Подмазването нямаше да помогне. Щеше да изглежда като слабост, Бийн дълго бе наблюдавал как побойниците — а дълбоко в душата си Ахил все още беше побойник — преуспяват от страха на другите деца, как се държат още по-зле с хората, които проявяват слабостите си. Нямаше да му помогне и ако предложи нови хитри идеи, първо, защото нямаше такива, и второ, защото Ахил би приел това като оскърбление на авторитета му. Другите деца също биха го отхвърлили, ако Бийн продължаваше да се държи така, сякаш е единственият умник сред тях. Те вече го избягваха заради това, че беше измислил плана, който промени живота им.

Защото промяната настъпи незабавно. Още първата сутрин Ахил накара Сержанта да застане на опашката в Кухнята на Хелга на „Аерт Ван Нес Страат“. Така и така ще ни смелят от бой — каза той — нека опитаме да получим най-добрата безплатна храна в Ротердам — поне ще сме сити преди да умрем. Само така си говореше, но предния ден чак до мръкнало ги бе карал да упражняват ходовете си, докато не свикнаха да действат съвместно. Научи ги да не се предават толкова скоро, както когато бяха нападнали него. Упражненията им вдъхнаха увереност, а Ахил не спираше да им повтаря „те ще очакват това“, „те ще опитат онова“. И — понеже самият той беше побойник — те му вярваха така, както никога не бяха вярвали на Поук.

Тя пък — тъй като беше много глупава — опитваше да се държи така, сякаш още командва тук и е поверила на Ахил само обучението им. Бийн се възхищаваше от това, че Ахил хем не спореше с нея, хем не променяше с нищичко собствените си планове и наставления, независимо какво бе казала тя. Ако тя настояваше той да направи нещо, с което вече се беше заловил, Ахил продължаваше да го прави. Не проявяваше никаква съпротива. Нямаше борба за власт. Ахил действаше така, сякаш вече беше победил, и тъй като другите деца го слушаха, значи наистина беше спечелил.