Хенри Катнър - Маскировката

— Уен…

— Аз продължавам да съм си Уен. А ти си машина. Не се стеснявай и ни убивай, щом можеш. После се върни на Земята и когато видиш Линда, погледни я в очите. погледни я, когато тя не знае, че я наблюдаваш. Това ще направиш с лекота. Един фотоелемент в лампата… или нещо подобно…

— Уен… Уен…

Тоулмън отпусна ръцете край тялото си.

— Е, и така, къде си ти?

Мълчанието се разширяваше, а в жълтото пространство на тихото бръмчене набъбваше неказан въпрос. Въпрос, който тревожеше трансплантантът. Въпросът за цената.

Каква е цената?

Пределна самота, мъчителното осъзнаване, че старите връзки се късат една след друга, че вместо живата и топла душа на човека оставаше уродлив супермозък?

Да, този супермозък, трансплантант, бивш Бърт Куентин, се замисли. И докато мислеше гордите и мощни машини, които съставяха тялото му, се подготвяха мигновено и енергично да оживея.

Изменям ле се аз? Оставам ли предишния Бърт Куентин? Или те, хората, ме смятат за… Как всъщност се отнася към мен Линда? Нима аз… Нима аз… съм неодушевен предмет?

— Качи се на балкона — каза Куентин и гласът му прозвуча невероятно вяло и унило.

Тоулмън даде веднага бърз знак. Ферн и Далкуист се размърдаха живо, запълзяха нагоре по стълбите, разположени в двата края на салона, но и двамата предвидливо завързаха въжетата си към перилата.

— Къде е? — шепнешком запита Тоулмън.

— В южната стена… Ориентирай се по звездния глобус. Към мен ще се приближиш… — гласът млъкна.

— Как?

Мълчание.

— Май не му е добре? — обади се отгоре Ферн.

— Куенти!

— Да… Приблизително по средата на площадката. Ще ти кажа, щом се окажеш наблизо…

— Внимателно — предупреди Ферн, който бе завързал въжето си около парапета и сега пълзеше напред и шареше с очи по стените.

Тоулмън трябваше да освободи едната си ръка и да изтрие изпотеното стъкло на шлема си. Пот течеше по цялото му тяло. Призрачната жълта светлина предизвикваше студени тръпки по гърба. Мъчителното безмълвие на машините, които би трябвало оглушително да реват, съсипваха нервите му.

— Тук ли? — викна Ферн.

— Къде е това, Куенти? — запита Тоулмън. — Къде си?

— Уен — каза Куентин с мъчително страдание в гласа си, — нали не го казваш сериозно? Не може да е така. Би било… Трябва да зная! Мисля непрекъснато за Линда!

Тоулмън се разтрепери и облиза пресъхналите си устни.

— Машина си, Куенти — отвърна непреклонно той. — Устройство. Знаеш, че аз никога не бих се опитвал да те убия, ако ти беше още Бърт Куентин.

И същия миг Куентин се разсмя с остър и заплашителен глас.

— Така ти се пада, Ферн! — загърмя той и отзвуците се заблъскаха по сводовете на тавана.

Ферн се вцепи в перилата на площадката. Това беше съдбоносна грешка. Въжето, което го крепеше, се оказа капан, тъй като му попречи веднага да види опасността и да се отвърже.

Корабът дръпна рязко напред.

Всичко беше пресметнато прекрасно. Ферн полетя към стената, но въжето го спря. В същия миг огромният глобус като махало се задвижи по гигантска дъга. Последва удар и въжето на Ферн мигновено се скъса.

От трептенията стените дрънчаха.

Тоулмън се притисна към колоната, без да откъсва очи от глобуса. А той продължаваше да се клати и клати, като амплитудата на колебания намаляваше в следствие на триенето. От повърхността му пръскаше и капеше някаква течност.

Психолога видя как над перилата на балкона се подаде шлема на Далкуист. Той пронизително закрещя:

— Ферн!

Но отговор нямаше.

— Ферн! Тоулмън!

— Тук съм — отвърна Тоулмън.

— А къде е… — Далкуист се обърна, впери очи в стената и викна от изненада. От устата му потече поток мръсни ругатни. Той издърпа от пояса си бластера и се прицели надолу към хитроумната апаратура.

— Далкуист! — възкликна Тоулмън. — Не смей!

Далкуист не го чу.

— Ще превърна в трески проклетия кораб! — бушуваше той. — Аз…

Тоулмън извади своя бластер и като използува за опора колоната, простреля главата на Далкуист. После проследи с очи, как тялото увисна на парапета, падна и се строполи на пода, където замря, стенейки жалко.

— Уен — повика го Куентин.

Тоулмън не отвърна.

— Уен!

— Какво има?

— Изключи генератора.

Той се изправи, залюля се насам-натам, приближи се до генератора и дръпна проводника. Не се затрудни да търси по-прост начин.

Измина доста време, преди кораба да се приземи. Досадното бръмчене най-сетне затихна. Огромният и полутъмен салон сега изглеждаше удивително празен.