Хенри Катнър - Маскировката

— Куенти — каза той, — имам предложение. Чуваш ли ме?

— Да — отвърна далечен, но ужасно познат глас.

— Досетих се за вариант, който ще допадне на всички. Ти искаш да останеш жив. Ние — да получим кораба. Нали така?

— Прав си.

— Да предположим, че когато навлизаме в земната атмосфера, те спуснем с парашут. После обръщаме кораба и отново излизаме в открития космос. Тогава…

— И Брут е наистина достоен човек — довърши Куентин. — Но той, разбира се, никога не е бил такъв. На никого от вас, Уен, повече нямам доверие. Психопатите и престъпниците са прекалено аморални. Не се спират пред нищо, сякаш целта оправдава средствата. Ти си психолог с неустойчива психика, Уен, и затова не ти вярвам никак.

— Гледаш прекалено напред. Спомни си, че ако намерим нужната ни схема, преговори няма да има.

— Ако я намерите.

— До Земята е далеко. Сега вече сме предпазливи. Ти повече никого няма да убиеш. Ние чисто и просто ще работим спокойно, докато те намерим. Е, какво мислиш?

Преди да отговори, Куентин помълча:

— По-добре да гледам напред. Техническите категории познавам повече от човешките. Докато съм в зависимост от своята област на знания, аз съм в по-голяма безопасност, отколкото при опит да се занимавам с психология. Оправям се прекрасно с коефициенти и синуси, но не и с колоидния пълнеж на твоя череп.

Главата на Тоулмън се отпусна и от носа му на лицевото стъкло потече пот. Като връхлитаща вълна го обхвана страх — страх от затвореното пространство на тесния скафандър, на къде по-просторния салон, на самия кораб…

— Ти си ограничен в действията си, Куенти — каза той, но някак-си прекалено високо. — Изборът на подходящи оръжия ти е малък. Например, не можеш да измениш атмосферното налягане, иначе отдавна да ни бе превърнал на спукани плондири.

— И заедно с вас скъпоценното оборудване. Казано честно, скафандрите ви издържат на практика всякакво налягане.

— Царят ти е все така под удар.

— И твоя — отвърна хладнокръвно Куентин.

Ферн погледна психолога с продължителен поглед, в който се четеше и одобрение и сянка на тържество. Под неудобните ръкавици, работещи с нежни инструменти, възникваше генераторът. За щастие, трябваше да се премонтира готово оборудване, а не да се създава ново — иначе времето не би стигнало.

— Наслаждавай се на живота, докато можеш — каза Куентин. — Все още съм на ускорение, каквото може да издържим.

— Не усещам претоварване — отвърна Тоулмън.

— Казах, каквото можем да издържим, а не каквото мога да развия. Така че, развличайте се. Ти не можеш да победиш.

— Така ли?

— сам прецени. Докато сте привързани към колоните, нищо не ви заплашва. Но почнете ли да шарите из кораба, аз ще ви унищожа.

— Значи, да те хванем, трябва да се движим, а?

Куентин се разсмя:

— Не съм казал подобно нещо. Аз съм добре маскиран. ВЕДНАГА ГО ИЗКЛЮЧЕТЕ!

Ехото на вика се понесе под сводовете на тавана, като разтресе кехлибарения въздух. Тоулмън нервно се дръпна. Погледна Ферн и го видя да се хили.

— Подействува — каза той.

Настъпи дълго мълчание. Внезапно корабът се разтресе. Но генераторът бе закрепен надеждно, а и хората се държаха на въжетата си.

— Изключете го! — повтори Куентин, но гласът му не беше вече така уверен.

— Къде си? — запита Тоулмън.

Не дойде никакъв отговор.

— Ние може и да изчакаме, Куенти.

— Е, чакайте! Аз… не се страхувам за кожата си. Това е едно от многото преимущества на трансплантанта.

— Силен дразнител — измърмори Ферн. — Здраво го разтърси.

— Достатъчно, Куенти — натърти Тоулмън. — Инстинктът ти за самосъхранение не е изчезнал. Едва ли сега се чувствуваш приятно!

— Дори… прекалено приятно — със запъване отвърна Куентин. — Но нищо няма да излезе. Винаги ми е било трудно да се опияня.

— Това не е пиене — възрази Ферн и отново докосна диска.

Трансплантантът силно се разсмя. Тоулмън с вътрешно задоволство отбеляза, че речта му е станала неясна.

— Уверявам ви, нищо няма да стане. Аз съм прекалено… хитър.

— Е, и какво от това?

— Какво ли! Вие в никакъв случай не сте глупаци. Ферн, може и да е добър инженер, но му липсват известни знания. Помниш ли, Уен, как ме запита в Куебек, дали имам… някакви изменения? Тогава ти казах, че никакви. Сега съм убеден, че съм се лъгал.

— Изясни се.

— По-малко се отвличам. — Куентин беше прекалено многословен — очевиден признак на опиянението. — В първичната си обвивка мозъкът не може да се съсредоточи напълно. Постоянно усеща тялото си, а то е механизъм несъвършен и прекалено специализиран, че да има достатъчно високо КПД. И дишането, и кръвообращението му пречат. Отвличат го дори вдишването и издишването. Сега моето тяло е самия кораб, а това е идеален механизъм. КПД-то му е достатъчно високо. И в съответствие с него мозъкът ми работи най-добре.