Хенри Катнър - Маскировката

— Проклети да сте — произнесе шепнешком Куентин.

— Глупости — отвърна Тоулмън. — Ти сам ни подсказа, че е изчезнал инстинкта ти за самосъхранение.

— Аз… не…

— Истина е, нали?

— Не — отвърна гръмко Тоулмън.

— Ти забравяш, Куентин, че аз съм психолог. Отдавна трябваше да обхвана всестранно твоята проблема. Тя беше като отворена книга още преди да те видя. И да прочета там за Линда…

— Замълчи за Линда!

За миг на Тоулмън се яви повдигащо се видение — пиян и измъчен мозък, скрит някъде в стената; въобще един сюрреалистичен кошмар.

— Ясно — каза той, — ти не искаш да мислиш за нея.

— Замълчи!

— Ти и за себе си не искаш да мислиш, нали?

— Уен, какво се опитваш да постигнеш? Искаш да ме ядосаш ли?

— Не — отвърна Тоулмън, — тази история така ми втръсна, че душата ми се обръща. Правиш се, че все още си Бърт Куентин, че си човек, че с теб може и трябва да се договаря на равни начала.

— Ние няма да се договорим…

— Не говоря за това и ти го разбираш. Аз едва сега разбрах, какво представляваш.

Думите увиснаха в мътния въздух. На Тоулмън му се стори, че чува тежкото дишане на Куентин, макар да съзнаваше, че това е просто илюзия.

— Уен, моля те, замълчи — каза Куентин.

— А кой моли?

— Аз!

— А кой си ти?

Корабът изведнъж спря. Тоулмън едва не изгуби равновесие. Спаси го въжето, с което се бе завързал за колоната. Той се разсмя.

— Бих те съжалил, Куенти, ако беше наистина ти. Но това не е така.

— С тази кукичка няма да ме хванеш.

— Нека е кукичка, но е истина. Сам си мислил над това. Главата си дават, че е така.

— Над какво съм мислил?

— Ти повече не си човек — тихо отвърна Тоулмън. — Ти си вещ. Машина. Устройство. Парче сиво гъбесто вещество, поставено в кутия. Нима наистина си предполагал, че аз ще привикна с тебе… дори сега? Че мога да те отъждествя с предишния Куентин? Та ти нямаш лице!

От говорителя се разнесоха метални звуци. А после…

— Замълчи — каза Куентин почти жално. — Знам, какво искаш да постигнеш.

— Ти не искаш да погледнеш истината право в лицето. Но рано или късно ще ти се наложи да ни убиеш. Това… ще… бъде случайност. А мислите в мозъка ти ще нарастват и нарастват. Ти ще се изменяш още повече. А вече толкова силно си се изменил.

— Започваш да полудяваш — каза Куентин. — Та аз не съм… чудовище.

— Надяваш се на това, а? Разсъждавай логически. Досега не си се решавал да го правиш, нали? — Тоулмън вдигна защитената с ръкавица ръка и започна да свива пръстите си, като така отчиташе точките на обвиненията си. — Ти трескаво се хващаш за нещо, което ти избягва — човечността, която би трябвало да дойде по правото на раждане. Цениш символите, с надеждата, че ще ти заменят действителността. Защо се правиш, че ядеш? Защо настояваш коняка да ти го сипват в чаша? Знаеш, че със същия успех могат да ти го натикат и с масльонка.

— Не! Не! Естетиката…

— Ха, каква глупост! Ти гледаш телевизор, четеш книги и до такава степен се правиш на обикновен човек, че изглеждаш като карикатура. Ти отчаяно и безнадеждно се държиш за това, което вече нямаш. Защо ти трябва да пиянствуваш? Психическата ти неуравновесеност идва не от правенето ти на човек, а от това, че не си човек.

— Аз… да аз най-добре…

— Би било възможно, ако се беше родил машина. Но ти си бил човек. Притежавал си човешки образ. Имал си очи, коса, устни… Линда не може да ги забрави, Куенти. Ти си бил длъжен да настояваш за развод. Разбираш ли, ако беше просто осакатен от взрива, тя би се грешила за теб. Ти би имал нужда от нея. А сега си независима единица. Линда старателно се преструва. И трябва да и признаем успеха. Тя се опитва да не те мисли като свръхмощен въртолет, механизъм, кълбо от сиво вещество. И това й струва много. Тя те помни такъв, какъвто си.

— Тя ме обича.

— И съжалява — безпощадно го поправи Тоулмън.

В бръмчащото безмълвие червеният индикатор пълзеше бавно по глобуса. Ферн неволно си облиза устните с език. Далкуист с присвити очи спокойно наблюдаваше ставащото.

— Да, да — продължи Тоулмън, — виж истината с открито лице. И си представи бъдещето. Има и компенсация. За теб е удоволствие да използуваш всичките си механизми. Постепенно забравяш, че някога си бил човек. И ставаш щастлив. Защото това не може да се скрие, Куенти, не може. Идва си по реда. Още известно време ще можеш да се преструваш, но в края на краищата и то ще загуби значението си. Ще се научиш да се задоволяваш с това, че си само машина. И ще търсиш красотата в машините, а не в Линда. Може и вече да е станало. Нищо чудно Линда да го разбира. Знаеш ли, ти не си длъжен да бъдеш честен сам със себе си. Нали си безсмъртен. На мен такова безсмъртие и даром не ми е нужно.