Исмаил Кадаре - Кьорферманът

Още навремето мъжът й се бе опитал да й обясни причините за тази двойственост, които преди всичко били свързани със съдбата и историята на тяхната далечна родина Албания, но тя така и не успя да схване почти нищо от заплетените му обяснения. Разбра само, че и братята на Алекс също са изповядвали различна вяра, както дедите и прадедите им.

Когато уговаряха нейния годеж, тя се бе учудила защо родителите й толкова държат да се сватосат с тази странна фамилия, но много скоро разбра истинската причина. Семейството, в което щеше да отиде бяха далечен род (наистина далечен, но въпреки това род) с прочутите Кюприлии. Дари фамилното им име Ура 1 1 Ура (алб.) — кюприя (тур.) — мост. — Б.пр. , не бе нищо друго освен старото оригинално презиме на Кюприлиите, което те поради висши държавни интереси бяха променили, превеждайки го от албански на османски.

Всъщност, откакто се бе омъжила, тя не бе видяла нито един родственик от прочутата фамилия, освен някакъв техен племенник, бледолико десет-дванадесет годишно момче, което бе дошло на гости преди повече от година с майка си. Момчето се казваше Ебу Керим и беше необщително. Когато свекърът й Алекс, маниак да обяснява откъде произхожда презимето на фамилията им, взе и нарисува един трисводест мост, намиращ се някъде в Централна Албания, в който бил вграден жив човек, момчето поклати отрицателно глава и каза: „Не искам да слушам за страшни неща“.

Побъркана къща — си рече отново младата невеста, без да откъсва очи от стълбите, по които Мария се качваше към стаята си. Какво ли прави с часове затворена вътре?

Нямаше навик да слухти, но след като се подвоуми известно време, любопитството надделя и тя бавно, без да вдига шум изкачи стълбите. Преди да стигне вратата на стаята, си пое дълбоко дъх, огледа се наоколо, за да се убеди, че няма никой и приближи око до ключалката.

Онова, което можа да види след малко я накара да остане със зяпнала уста. Съвършено гола, пред голямото огледало, Мария обличаше и събличаше едно след друго коприненото си бельо с дантели.

Възможно ли е толкова бързо? — запита се младата невеста, без да откъсва поглед от изумително бялото тяло, което девойката поклащаше твърде лениво. Венериният хълм се очерта за миг тъмен над потрепващите срамни устни, преди да ги погълне коприната.

Не — помисли си снахата, кой знае защо с изтръпнало небце. Не е възможно жена да познава тия движения преди да е изпитала любовта. Но кога е успяла толкова бързо?

Изглежда несъзнателно бе помръднала и нещо леко изскърца, защото девойката в стаята рязко се извърна, като закри с една ръка гърдите си. Но изглежда бързо се успокои като видя спуснатото резе на вратата.

Снахата внимателно, бавно се отдръпна, както бе и приближила преди малко и се спусна по стълбите. Няма съмнение, че вече са спали заедно — помисли си. Само така може да се обясни липсата на каквото и да е любопитство от страна на зълва й напоследък.

От съзнанието й не излизаше бялото, гладко тяло, потрепващо от жажда и нетърпение, с извитата линия на бедрата, която толкова чувствено се променяше при всяко движение, че пак си каза: „Да, да, няма друго обяснение“.

Снахата беше напълно права. Преди две седмици, при съвсем неочаквани обстоятелства между Мария и годеника й бе станало това, което в нейните представи можеше да се случи само през първата брачна нощ.

Наистина в техния дом, както и в много други семейства дошли от Балканския полуостров, нравите бяха далеч по-свободни в сравнение с тези на мюсюлманските фамилии в столицата, но въпреки това, колкото й свободни да бяха и отърсени от предразсъдъци, както ги наричаха, все пак и за тях имаше някакво мерило и баща й Алекс в никакъв случай не можеше да си представи тя да се затвори в стаята с годеника си, а още повече да му се отдаде преждевременно.

Но денят действително бе изключителен. Преди две седмици всички в дома им бяха като обезумели от току-що обявения декрет. Откъм близкия кръстопът, сред приглушените удари на тъпана, се чуваше глашатаят, който повтаряше текста, а тя не можеше да откъсне очи от прибледнялото като платно лице на баща си.

Мария го приближи бавно, погали го по раменете, както имаше навик, и спокойно го попита:

— Тате, защо се тревожиш? В нашата къща нали не е имало такъв случай?

Той разтърси рамене, сякаш да се освободи от вцепенението.

— Разбира се — отвърна, — естествено, че не е имало, моето момиче.