Исмаил Кадаре - Кьорферманът

В същата разпоредба се посочваше, че освен паричното обезщетение се предоставя и правото на избор за начина на ослепяване на всички онези, които доброволно се представят пред комисиите. Тук се включваха и други лица, за които по различни съображения комисиите сметнат за необходимо да им се предостави това право.

Не беше трудно да се предположи, че два от начините — римско-картагенският и европейският — ще бъдат предпочитани, дори ще се смятат за голяма благосклонност спрямо жертвите. И двата, освен че осигуряваха ослепяване без никаква болка, оставяха очите на жертвите непокътнати, нямаше да зеят празни очните кухини, нито пък да личат страшните белези.

Единствената разлика в двата начина бе времетраенето на процеса. Докато при римско-картагенския бяха необходими само минути принудително вперване на погледа в слънцето, за да изгуби жертвата зрението си, европейският начин предвиждаше почти тримесечен период, през който жертвата трябваше да бъде с превързани очи, така че след внезапното сваляне на черната превръзка да бъде гарантирана пълна слепота.

Естествено, римско-картагенският начин, освен че премахваше продължителните душевни терзания на злощастника (месеци наред в пълен мрак, размисли, натрапчиви спомени и прочие), съдържаше в себе си и нещо чисто и блестящо, понеже бе свързан със слънцето, така че много бързо стана най-предпочитания, както от доброволците, така и от други лица, обикновено от висшите касти, които също не избегнаха ударите на всемогъщия Кьорферман.

Колкото до останалите принудителни начини на ослепяване, които съдържаха всички злини: и физическа болка, и обезобразяване, и липсата на парично обезщетение, трудно бе да се определи кой е най-страшният. С това се обясняваше по-късно фактът, че жертвите често пъти, до последния миг, непрекъснато променяха решението си, докато накрая се отказваха и предоставяха избора на ония, които вадеха очите, с единственото желание час по-скоро да свърши този ужас.

Наред с указанията за петте начина на ослепяване, заговори се също така и за други спешни мерки, което показваше, че денят за прилагането на Кьорфермана наближава. Така към Висшата медицинска школа бе открит кратък курс за подготовка на очевадните, а в някои от столичните работилници завършваха първата поръчка железа с две игли за ослепяване по византийско-венецианския начин. Други приготвяха киселината, която запечатваха в малки метални бурета, за да не се разлее из дългия път до далечните провинции. Колкото до големите камъни, които изискваше тибетският начин, те се намираха навсякъде и освен това не се нуждаеха от никаква обработка.

Мария се постара колкото се може по-бързо да свършат домакинската работа със снаха си, след което й каза, че я боли глава и се прибра в стаята си. Снахата я изпроводи с неодобрителен поглед. Обикновено, когато свършеха работата из къщи, понеже и двете бяха млади (жената на брат й само с година по-голяма от Мария) беше им станало навик да седнат и дълго да шепнат, докато суровият поглед на майката не прекъснеше шушукането им. Страхува се да не ти разкрия тайните на брачния живот — казваше снахата, като едва сподавяше ехидния си смях. Мария хапеше устни.

Всъщност жената на брат й бе споделила с нея някои неща, непосредствено преди годежа на Мария и в първите седмици след това. Девойката слушаше с особен блясък в очите пестеливите думи на снаха си, които срамът и възпитанието превръщаха в тънка водна струйка, докато пустинната моминска жажда би искала да потече буйнонеудържим поток.

Но за изненада на снахата, напоследък, с приближаване деня на сватбата, когато тя бе готова още по-откровено да сподели някои неща, Мария започна да я отбягва.

Снахата повдигна рамене. Какво друго може да очакваш от къща на побъркани хора — си рече тя, — където в едно и също семейство се изповядва различна вяра.

Това я беше изумило, когато чу да се говори, че в дома на бъдещия й съпруг, както и в много други столични семейства от албански произход, от поколение на поколение се предавал обичаят да се изповядват различни религии, ако не и нещо по-лошо. Ето, свекърът й Алекс Ура, бе останал християнин, а в същото време единият му син, който служеше във флотата, беше мюсюлманин, докато другият, съпругът й, християнин. Навярно същото би направил, ако имаше две дъщери, но понеже Мария бе единствената му дъщеря, той се бе постарал до известна степен да постъпи и с нея така. И тъй като не искал тя да изповядва едновременно две религии (имаше доста, които бяха направили и това), само се задоволил да я кръсти с две имена. Така, докато за семейството и роднините тя се казваше Мария, за останалите, навярно и за годеника си, беше само Мерием.