Исмаил Кадаре - Кьорферманът

Хората, с вродената си склонност да запаметяват всеобщите беди, бяха забравили или по-скоро смятаха, че са забравили, особената атмосфера, която се създава в навечерието на повсеместен смут. Онова вцепенение, онази пуста глухота в периода на неизвестност между появяването на заплахата и първите й удари, когато надеждата, че може би това не е истина, че нещо може да се избегне и да се отърсят от злото като от кошмарен сън, вместо да смекчи, изостри още повече ужаса.

Така смятаха, но след ударите на тъпана, когато чуха първите думи на глашатаите, се убедиха, че нищо не са забравили, че всичко се е запечатало в паметта им, грижливо скрито като отрова в пръстен. И сега, както някога, преди мозъкът им да схване за какво всъщност става дума, почувствуваха в устата си познатото първо пресъхване на небцето, след което идваше всичко останало. Още в самото начало се долови, че в сравнение с кампанията срещу забранените секти и всички подобни други случаи, сегашният бе много по-страшен. И действително така беше, защото той се отнасяше до нещо неопределено и всеобщо. Всички ясно съзнаваха какво означава това. Самите те или близките им го бяха изпитали, дори тогава, когато привидно ударът бе насочен срещу определени кръгове, както в случая със сектите, или с отделни висшестоящи служители, като при държавния заговор. Докато сега, когато явно ставаше дума за нещо толкова неопределено като преценката за добрия или лош поглед, свързан с едно толкова общо нещо, каквото бяха очите (очи имаха всички и никой не можеше да си въобразява, че е възможно да се отдръпне встрани, като каже, че тази история не го засяга), всеки бе убеден, че новата кампания ще бъде нечувана по своята жестокост и размери. Веднага се долавяше, че нейният водовъртеж стремглаво и безмилостно щеше да ги повлече, да ги съсипе напълно.

Още в събота сутринта навсякъде по домовете, учрежденията и кафенетата не се говореше за нищо друго, освен за новия декрет. Но както се бе случвало и по време на предишните кампании, в пълно противоречие с мрачната потиснатост, която гнетеше човешките души, разговорите за новото събитие често се водеха нехайно, с пренебрежение и някак присмехулно. На хората сякаш им се струваше, че това е най-добрият начин да се откъснат от останалото и на първо място да се освободят от всякакви съмнения, че треперят от декрета при мисълта, че могат да станат негови жертви. Въпреки това настъпваше миг, докато говореха или се смееха, очите им внезапно да застинат, вперени едни в други, като стъклени стрели. Беше страшният миг, когато всеки мислеше за другия: „Ами ако му се стори, че аз имам лоши очи?“

Но това траеше само секунди, докато някой от тях отместеше погледа си встрани, и пак продължаваха смеховете и коментарите. Ала обикновено все се въртяха около същата мисъл, и макар привидно да се мъчеха да я отстранят, тя тревожеше всички: „Какви по-точно бяха лошите очи и имаше ли конкретен начин това да се потвърди?“

Мненията бяха най-различни. Споменаваше се народното поверие, че лошите очи се срещали между синеоките и много по-рядко сред хората с тъмни очи, но всеизвестно бе, че цветът не е достатъчен за разкриването на злооките, още повече когато ставаше дума за една многонационална империя, в която много от народите бяха светлооки, русокоси и с по-бяла кожа от останалите. Не, цветът на очите в никакъв случай не бе достатъчен, тъй като беше само една особеност, както някои хора бяха кривогледи, други с малки или прекомерно големи очи. Несъмнено; това не можеше да бъде мерило, дори и съчетанието на всичките тези неща в едни очи не доказваше наличието на злоочие. Имаше нещо друго, друго. Някакво особено вродено преплитане на очите с пагубните последствия, които пораждаше погледът им, вперен в пространството… Естествено, беше малко трудно това да се долови, още повече, че декретът не даваше никакви пояснения. Но докато в него не се спираха на тези подробности, специалните комисии, които се създаваха навсякъде, с положителност бяха получили указания, и то съвсем точни, за установяване на злоочието, с цел да се избегнат недоразуменията и евентуалните злоупотреби.

Обикновено това бе мигът, когато сподавяйки тревожната си въздишка, хората продължава с оживление разговора за Кьорфермана.

Така се случваше най-често из учрежденията, кафенетата, които гъмжаха от слухтящи доносници, или по домовете, в присъствието на гости, но когато останеха сами, хората бързо се отправяха към огледалата из къщата и замислени дълго стояха пред тях. Втренчваха се черни очи, за да се уверят, че цветът на ретината им е твърде тъмен и е изключено върху тях да падне каквото и да било подозрение. Взираха се синеоките или тези с кехлибареножълти очи, но за разлика от първите — със съвсем противоположната мисъл, дълго стояха пред огледалото и кривогледите, хора със зачервени от алергии, високо кръвно налягане или други заболявания очи, трети с потъмнели от жълтеница белки, хора с подпухнали от зъбобол или пиянство очи, та чак до онези, чиито очи вече имаха перде.