Исмаил Кадаре - Кьорферманът

— Въпреки всичко Мария изпитваше някаква лекота в душата си, от това, че му се бе отдала. Повече не можеше нищо да направи за него.

Приближаваше зимата с дългите си досадни нощи и тя чувствуваше, че оттук нататък той наистина ще бъде нейната тъмна нощ с разпокъсан сън и нестихващи угризения. Понякога й се струваше, че подобно чувство на вина кръжеше наоколо и извън нея, долавяше се в първите зимни ветрове, в потрепването на стъклата по прозорците и в цялата глъчка на живота.

В средата на зимата изведнъж слепците изпълниха улиците и кафенетата. Хората се спираха по тротоарите и гледаха с известно учудване несигурната им походка. Въпреки че месеци наред бяха живели с ужасите на Кьорфермана, сега, когато виждаха плодовете му, стъписваха се на място като вцепенени.

Известно време, като че ли жертвите на декрета ги бе погълнала нощта и забравата и хората не съзнаваха, че вече няма да се сблъскват по улиците и кръстопътищата само със старите слепци, с познатия им вид и миролюбиво потропване на тояжките, с които очите и ушите им бяха привикнали. Но ето че ведно с първите зимни мразове, неочаквано се появиха безброй нови слепци.

В тях имаше нещо, което ги отличаваше от традиционните, някак обезпокояващо пристъпваха, и още по-застрашително беше потрепването на тояжките им по калдъръма.

Не са привикнали — казваха някои. Ослепяването им дойде внезапно, а не бавно и постепенно, както става обикновено, така че още не са усвоили новите навици. Онези, които ги слушаха, поклащаха недоверчиво глави. Само това да беше?

Онова, което най-много потресе всички, бе приликата в начина, по който въртяха главите си. Несъмнено това не беше случайно, а още по-малко плод на тайно споразумение помежду им, както се опитаха да пуснат слух някои, които във всичко виждаха само заговори срещу властта. На мнозина от тях им трябваше време, за да се съвземат, някои от раните, причинени докато са им вадили очите, други от психическите травми.

Някои, особено онези, които бяха обезочени по аристократическия начин, чрез слънцето, влизаха и сядаха в кафенетата или чайните с тежка и достолепна осанка. Но за това, освен обезщетението и добрата пенсия, несъмнено допринасяха и непокътнатите им по време на ослепяването очи. Ала повечето от жертвите на Кьорфермана напълно се бяха изоставили. Обличаха се лошо, с овехтели дрехи и вместо обувки, носеха налъми, което им придаваше още по-окаян вид.

Не бяха само насилствено ослепените, които в знак на недоволство ходеха лошо облечени. Дрипави се срещаха и сред тези, които бяха отишли в кьорофисите шумно и с достойнство. Но пък имаше и между недоволните такива, които се обличаха добре, дори по-хубаво от преди и гордо се появяваха на публични места, сякаш по този начин искаха да отправят предизвикателство към всички с черните си зеещи ями.

Някои толкова се объркваха при тази гледка, че краката им се разтреперваха, като че ли черните дупки бяха зинали под техните нозе.

Какво искат, че се въртят така наоколо? — питаха се хората помежду си. Защо не ги махнат от улиците, та да не ни разстройват с тия зеещи очни ями?

Но никой не надаваше ухо на подобни гласове. Из чайни и кафенета слепците не само, че стояха с часове и слушаха новините от вестниците, които четяха по съседните маси, но и коментираха помежду си: „Слава богу, че държавните дела сега вървят добре, та очите, които пожертвувахме не отидоха на вятъра. Жалко, че не можем да видим това, което става — обаждаше се някой от тях, — но нищо, макар да не го виждаме, можем да си го представим и заедно с останалите да се радваме“.

Мнозина изобщо не говореха, а стояха настръхнали като гарвани, докато други, според старата традиция на слепците, бяха намерили някакъв музикален инструмент, за да съпровождат с него героичните или любовни стихове, които сами бяха съчинили.

Притокът на слепците ставаше все по-голям, а ведно с него нарастваха и гласовете на възмущение. Заговори се за някакъв декрет, с който щели да приберат повечето от тях и да ги изпратят във вътрешността на страната (малко ли пустини имаше в империята?), та поне чужденците да не ги гледат.

Но държавата не само че не се вслуша в тези гласове, а през последната седмица на декември, именно в деня когато със специален декрет бе изразено съжаление към невинните и насилствено ослепените, в знак на милосърдие беше даден обяд за всички засегнати от Кьорфермана без изключение.

„Обядът на помирението“, както иронично го нарекоха по-късно злите езици, се състоя в султанския манеж, единственото помещение, където можеха да се поберат масите за хилядите поканени.