Исмаил Кадаре - Кьорферманът

Идеше й да завие като на умряло, да закрещи до небето и то не само заради бедата, зинала пред нея, а по-скоро от нещо друго, което и самата не искаше да признае, но смътно изплуваше от глъбините на съзнанието й — страхът, че нямаше да удържи обещанието си.

— Ще взема да ослепея и аз заедно с теб — каза тя като в треска. — През някое светло утро на верандата, съвсем лесно е… Така и двамата ще бъдем в един и същи свят… Тогава и да искам няма да мога да избягам от теб…

Плачът задави последните й думи и той не ги чу.

— Глупости — отвърна бавно. — Преди малко говореше толкова хубаво. Сега защо приказваш глупости?

Отново започнаха мълчаливо да се галят, докато той каза:

— Ние пак можем да бъдем заедно, но като деня и нощта. Аз ще съм нощта, а ти моят ден.

Риданието напълно я задави и тя не можа да отговори. Беше някакъв сподавен плач, прекъсван от сърцераздирателни вопли, от онези, които поражда плачът по нещо безвъзвратно загубено.

Не бе трудно да се долови стихването на кампанията. Глашатаите не плъзнаха по улиците, за да известят възцаряването на предишното спокойствие, въпреки това всички разбраха, че градушката е отминала. Тук-таме все още се нанасяха отделни удари, но те отекваха някак далечни и безжизнени, като закъснели гръмотевици.

Последните есенни дни все повече напомняха на обикновеното ежедневие преди Кьорфермана. Една след друга бяха затворени службите за ослепяване, сякаш никога не са съществували, кафенетата отново се изпълниха с хора, по чиито лица се четеше радостта, че са избегнали ударите на слепотата. Ужасяващите думи като „злоок“, „кьорофис“, „тибетски начин“, които неотдавна се бяха появили на хоризонта, сякаш щяха да съпътствуват навеки живота им, започнаха бързо да се забравят.

Моравосините петна по белите бедра на Мария също постепенно изчезваха. Навярно така избледнява и образът ми в паметта му — мислеше си тя.

Какво ли прави сега, завързан в тъмните подземия? Така разправяха, че за да не могат да свалят черните превръзки от очите си, ги завързвали като осъдените на смърт.

Един техен близък им бе разказал какво става из подземията.

Полулегнали, наредени един зад друг, прекарвали часовете на деня. Някои от тях непрекъснато се молели, други плачели, кой мълчаливо, кой на глас. Трети сами си говорели с часове. Имало и такива, които негодували, крещели като обезумели, ругаели Черния декрет, докато накрая отново се успокоявали, молели за прошка, искали милост, отправяли молитви към аллаха да дари дълъг живот на султана. Мнозина, обхванати от религиозно опиянение, чакали деня на ослепяването, за да се освободят, както сами казвали, от гледките на този лъжовен свят. Някои пък изпадали в делириум и така унесени, държали с часове речи. Разправяли, че светът сега, когато не го виждали им се струвал по-красив и въпреки мрака, чувствували главите си много по-бистри. Сега разбрахме, казвали, че очите не внасят светлина в черепа на човека, а точно обратно, капка по капка като от развален кран, изцеждат светлината от мозъка и го изсушават.

Така говорели някои, но повечето стояли мълчаливо като онемели, само от време на време правели някакви безсмислени движения, сякаш да отстранят паяжината пред завързаните си чела.

Какво ли прави сега? Дали бе успял да съхрани в паметта си образа й, или междувременно той е започнал да избледнява?

Несъзнателно Мария опипваше скулите си, ъглите на устните, сякаш заличаването на образа й се пренасяше от неговото въображение върху лицето й. След това започваше да оглежда тялото си, местата където бяха сините петна, вече избледнели, и я завладяваха тъжни мисли за преходността на всичко в този свят.

Беше му казала, че ще го чака, но всъщност знаеше, че не беше точно така. Да, щеше да го чака, но само в мислите си и никога нямаше да го забрави, но това бе съвсем различно. Още първата неделя, когато него вече го нямаше, на масата настъпи мъртвешка тишина, защото всички знаеха, че той е там, откъдето няма да се върне такъв, какъвто е отишъл. Тя също разбра, че между тях всичко е свършено. Единствената и последна вест от него бе, че искането му да бъде ослепен по европейския начин било прието.

Няма смисъл да мислиш повече за него, й бе казал баща й. Твърде млада си, за да си зачерниш живота с един слепец. И освен това, ти ясно съзнаваш, че той не е ослепял от болест или родил се така по воля божия, а е белязан от държавата…

Тя нищо не каза, само се качи в стаята си и там безмълвно оплака раздялата си с него.