Исмаил Кадаре - Кьорферманът

Ръката й с признателност погали корема, венериния хълм, а после и самите срамни устни. След миг почувствува студ и стана да се облече.

Въпреки всичко, имам чувството, че нещо го измъчва — сети се тя пак за годеника си, докато забождаше фибата в косите си.

Кампанията срещу злооките беше в разгара си. Като река, заляла бреговете, с всеки изминат ден тя обхващаше все по-големи размери, поглъщайки във водовъртежа си безброй човешки съдби.

Не бяха само хората с лоши очи, които непрекъснато се преследваха. Наред с тях, с не по-малко усърдие, се издирваха онези, които се обявяваха в тяхна защита и по този начин спъваха прилагането на Кьорфермана. Това бяха обикновено близките, братовчеди на обречените или поддържащи защитниците на хората с лоши очи. Други се обвиняваха в недостатъчна бдителност, нехайство или липса на усърдие при провеждане на кампанията. Случваше се, последните да отправят същите упреци към ония, които ги обвиняваха в това. Една невиждана бъркотия фучеше като буря над огромната държава. Открито се говореше за разчистване на сметки и борба за власт между политическите кланове. Чуваха се гласове, че ще бъдат наказани и тези, които изглеждаха най-неприкосновени и защитени от бурята — служителите, които се занимаваха с изпълнението на Кьорфермана. Говореше се, че много от злооките успявали да проникнат и в кьорофисите, дори чак в Централната комисия и там, възползувайки се от положението си, правели сума поразии.

Аха, ето защо сме смятали, а понякога сме и дръзвали да кажем, че много неща ни изглеждат странни — разсъждаваха хората. Несъмнено, върховният владетел е напълно прав. Служил ли си предано, вземи възнаграждението, което ти се полага, но сгрешиш ли, провиниш ли се, независимо от извършената работа, ще понесеш наказанието си.

Много хубаво го каза. Слава богу, че имаме падишаха, аллах да му удължи дните, без него щеше да настъпи истинска бъркотия по света. Чухте ли какво станало пред Табир сарай?

И вълната от най-невероятни догадки отново се понасяше мътна и бучаща. А тук-таме като ивер сред виещите се талази пак се появяваха злословията около Великия везир.

С положителност на всички им бе направило впечатление, че годеникът напоследък е доста отслабнал, но единствено тя му го каза, когато се затвориха в стаята й.

— Отслабнал си. Толкова ли много работа имаш?

— Много — отвърна той. И след малко повтори — много.

— Ела и забрави сега за това…

Тя вече изобщо не се боеше от близките си и след като се опъна първа в леглото го обгърна отначало с ръце, а после и с белите си крака. Воплите й бяха съвсем тихи, равномерни и само от време на време прерастваха в нещо наподобяващо стенание.

След малко, когато притихнаха, той впери поглед за миг в моравосините петна, които приличаха на печат върху разголеното й бедро. Тя понечи да му каже нещо за тях, но за нейна изненада той я попита за съвсем друго:

— В нужда обръщали ли сте се някога за помощ към Кюприлиите?

Тя повдигна рамене, без да скрива учудването си.

— Доколкото зная никога. Защо питаш?

— Просто така… Сетих се, че във вашия дом почти не съм чул да се споменава за тях.

— Вярно е, че сме братовчеди, но твърде далечни. Освен това, баща ми, с неговия характер…

— Разбирам — прекъсна я той, без да отмества очи от сините петна.

Тя го погали по гърдите.

— Нещо те измъчва — заговори със спокоен глас.

Той се помъчи да избегне погледа й.

— Нищо ми няма.

— Да не би да изпитваш угризения на съвестта за работата, която вършиш?

Той поклати отрицателно глава.

— Ни най-малко. Нямам никакво основание… Напротив…

— Какво ще рече напротив?

— Ама, че досадни въпроси задаваш!

— Така ли? — отвърна тя засегната и искаше да се извърне гърбом, но той отмести чаршафа, докато тя напразно се мъчеше отново да покрие корема си. Някакъв особен, почти обезумял блясък в очите му я накара да забрави обидата и внимателно да се вгледа в лицето на годеника си. Очите му така се бяха вторачили във венериния й хълм, сякаш го виждаше за пръв път.

— След три седмици ще се оженим — заговори тя, — и ще лежим така с часове.

— Да… Може би тогава ще си взема и отпуската…

— Така ли? Колко хубаво… Ще ставаме късно, защото през нощта може и да не спим… Какво удоволствие, нали, да се любим полусънливи, посреднощ в пълен мрак…

Той трепна, сякаш се стресна от дрямка.

— Посреднощ… в пълен мрак… — Само дето не изкрещя той.