Исмаил Кадаре - Кьорферманът

— Какво? Не те разбирам — обади се тя.

— Толкова е просто. Ние сме свидетели на много неща, които трябва да се забравят.

— Кои вие?

— Ние, които до вчера сме служили в комисиите по ослепяването. Очите ни са видели твърде много неща, които не е трябвало да видят, разбираш ли ме?

— Неща, които не е трябвало да видите — изрече тя съвсем тихо. — Ужасни ли бяха?

— Несъмнено. Ние бяхме съвсем близо до механизма. Колелцата и ремъците му почти ни докосваха.

— Клетият! — прошепна тя и той отново усети сълзите й върху скулите си, ала мисълта за киселината този път не му се стори толкова ужасна, като че ли кожата му бе станала по-малко чувствителна.

— Понякога списъците се спускаха направо, изготвени от горе — продължи той, — след което веднага започваше процедурата.

— Какъв ужас! — простена тя. — Значи всичките тези шушукания за разчистване на сметки не са били празни приказки.

Той само потвърди с глава.

Мария се притисна още по-плътно до него.

— Ами другите? — попита след малко. — Всички ли, които са работили там ги очаква същото?

— Сигурно не. Най-напред ще сполети тези, в които се съмняват, че може да проговорят.

— И какво може да говорят. Но каква връзка имат с това очите? Преди всичко езикът е този…

— Устата също могат да онемеят — прекъсна я той. — Ако не се вразуми, след като му извадят очите — добави след малко.

— О, господи! — простена тя.

— Освен това, дори и да нямаше подозрения към нито един, част от нас пак щяха да бъдат пожертвувани.

Тя го гледаше в очите с такова състрадание, пораждащо се, когато е трудно да проумееш думите на другия.

— Може би това е и една от главните причини — продължи той. — Осъждат ни, та част от негодуванието да се стовари върху нас. Разбираш ли какво искам да кажа? На всеки би му се искало нещастията, които е причинил, да оправдае с нашите грешки.

В настъпилото за известно време мълчание всеки усещаше само дишането на другия.

— Още в самото начало, когато се зашушука за допуснатите от комисиите грешки, нещо ме прободе в сърцето, но се помъчих да забравя за това — каза тя.

— А пък моят приятел в службата след първите приказки рече: „Удари и нашата камбана!“

Отново замълчаха. Долавяше се само движението на телата в стремежа им да намерят по-удобно положение за нова прегръдка.

— Затова ли един ден ме попита за Кюприлиите? — обади се тя. — Или е било случайно?

— Не, не беше случайно, макар да бях почти уверен в отговора ти. Знаех също, че и Кюприлиите си имат свои грижи. Въпреки всичко попитах, защото дето се казва, удавник за сламка се хваща.

— Сега разбирам защо веднъж, когато споменах, че ще се любим на тъмно, ти го повтори като в несвяст: „Посреднощ… В пълен мрак…“

— Да. Още тогава, като че ли вече бях в онзи друг свят.

Тя дълго го гали.

— Ти винаги ще бъдеш тук, сред светлината, щом като съм с теб.

Очите му бяха твърде тъжни.

— Смяташ ли, че няма никаква надежда? — попита тя. — Не може ли някой да се застъпи?

Той поклати отрицателно глава, за да потвърди, че така смята.

— Но къде се обсъжда това? Къде ще се вземе решението за твоя случай например?

— Навярно никъде — отвърна той. — Решението може би е взето в деня, в същата минута, когато ми съобщиха, че срещу мене има донос.

— Ах, да… Заличаване на следите.

Тя взе да съжалява за безсмислените въпроси и отново го погали. Той едва отвърна на ласките й. Само очите му бяха напрегнати, като пробождани от болезнена светлина. Впиваше жадния си поглед в гърдите й, в моравосините петна по бедрата, ниско в корема, после още по-надолу между краката й, които тя леко бе разтворила, за да може да се наслаждава на прелестите й.

Гледа така жадно, за да може да запомни всичко — помисли си тя.

— Ще живея със спомена за теб — обади се той, сякаш бе прочел мислите й.

— Ще те чакам — отвърна тя с разстроен глас. — Разбираш ли ме, ще те чакам, докато излезеш оттам… Ще живея само за теб, чуваш ли? Струва ми се, че ще умра, ако не остана в паметта ти такава, каквато съм сега, разбираш ли ме? Не искам да имам нито друг живот, нито да изглеждам другояче… Ще бъда само такава, каквато ще ме запомниш ти… И знай, ако ме заличиш, аз наистина след това ще изчезна, както се изтрива рисунка с гума…

Той не отговори, само бавно започна да гали всички онези части на тялото й, които само преди минути бе съзерцавал така жадно. Тя забеляза, че докато я милваше бе затворил очи. Представя си как ще ме гали в пълна тъмнота — помисли си тя.