Исмаил Кадаре - Кьорферманът

Така продължаваха да пълзят слуховете, но борбата не се водеше само срещу тях. Не по-малко опасни бяха неуместните шеги, ирониите, анекдотите, а понякога и двусмислените гатанки.

През един съботен следобед в някакъв кьорофис в центъра на столицата повикали видния поет Тахсин Куртоглу. В присъствието на тълпата, след като му обяснили в началото, че по изключение, тъй като е известен поет го викат тук, а не направо при следователя, му потърсили сметка за някакви стихове, публикувани преди две седмици, както и за приказките, пуснати нагоре-надолу сред негови приятели.

По отношение на стихотворенията, (по-специално за едно от тях, „Уби ме дъгата, не стрелата“), поетът отстоявал докрай твърдението, че това е просто едно любовно стихотворение, посветено на жена с много красиви вежди, и фактът, че той окачествява като по-нараняващи го веждите (дъгата), отколкото очите й (стрелата), красноречиво потвърждавал, че няма никакво предизвикателство спрямо величествения Кьорферман.

Тогава онези, които го слушали с недоверчиви лица, споменали за двусмислените думи, разпространяване от него, което той също категорично отхвърлил. В това време един от служителите извадил от чантата си някакъв лист и започнал да чете: „На седми този месец, на вечеря с приятели си казал, че мракът в света ще стане още по-голям след това поголовно ослепяване. На дванадесети пък, в едно кафене си разправял, че има равновесие между деня и нощта, светлината и мрака, между святите и тъмни дела, и че това равновесие сега ще се наруши в полза на последните. Казал си също, че това е най-лошото, защото сборът от всички очи по света, около един милиард и нещо, представлявал според теб, онова, което може да се нарече будното око на човечеството и, че то постепенно отслабвало, когато се ослепяват част от хората и особено когато се ослепяват, обърнете внимание, моля ви се, когато се ослепяват най-зрящите очи“.

След всяка фраза, която служителят на кьорофиса изговарял, Тахсин Куртоглу отричал с глава и когато онзи свършил, поетът извикал: „Всичко това са долни клевети и измислици на моите завистници“.

Думите му, вместо да успокоят, разгневили още повече присъствуващата тълпа, която започнала да шуми, дори се зачули провикващи се гласове: „Дълго го слушахме да дрънка, за назидание той заслужава тибетското… Тибетското наказание, тибетското“ — развикали се и други, но един от служителите, след като направил знак с ръка на тълпата да замълчи, произнесъл съвсем кратко слово, в което подчертал великодушието на държавата и казал, че този път се отправя само сериозен упрек към Куртоглу. Но същевременно това е и последното предупреждение — добавил той, като се заканил с пръст на поета.

За всички вече беше ясно, че напливът на доноси и анонимни писма е преминал всякаква граница и когато по улицата се зададеше пощенската кола, минувачите я проследяваха с втрещени очи, тъй като знаеха, че повече от половината е пълна с гнусни клевети.

В един подобен мрачен ден Мария, след като затвори вратата на стаята си, приближи прозореца, за да види годеника си когато излезе от тях и тръгне по улицата. Днес й се бе сторил някак различен от друг път, по-потиснат. И разговорът по време на обяда едва се подхвана, въпреки усилията на баща й да го оживи.

Ето го. Тя проследи с очи сянката му, докато се изгуби под дърветата на тротоарите и отново си помисли — има нещо.

Минаха й през ум всевъзможни неща — претоварване с работа, интриги, угризения на съвестта, докато накрая си каза: „Може и да няма причина“. Често се случва да се събудиш разкиснат и още повече да ти докривее, когато някой изтърси: „Струва ми се, че днес не си в настроение“. Сигурно така е станало и с него.

Полуразсъблечена, както беше, тя приближи огледалото и се погледа известно време като сгъваше ту едното, ту другото си коляно. Ето, в слабините над дясното й бедро имаше две морави петна, спомен от миналата неделя. А следите от днес щяха да се появят след два-три дни… Задържа поглед на гладкия си корем, тъмната бухнала къделя на венериния хълм, после седна на килима с полуразтворени крака и заразглежда прелестите си.

Всичко е толкова спокойно, сякаш нищо не се е случило. Не можеше да откъсне очи от леко извитата дъга, разделяща двете бледорозови срамни устни. Също като безмълвна уста… А само като си помислеше, че мигове преди това те пулсираха като обезумели, потрепваха, разтваряха се.

Просто невероятно — си каза тя. И на часа в съзнанието й проблясна мисълта, че полът у жената е може би най-необяснимото и най-загадъчното нещо на света. Тези неми срамни устни никога няма да разкажат онова, което се е случило с тях и около тях.