Кърт Вонегът - Синята брада

И той като тях обичаше боята. И той като тях оценявал по достойнство действителността. Такъв беше покойният художник Изидор Финкелщайн.

След като приключихме с мерките за костюми, ние се върнахме обратно в кръчмата за още ядене и пиене, а най-вече за още сладки приказки. Там към нас се присъедини един очевидно богат и уважаван в обществото джентълмен на около шейсет години. Доколкото си спомням, никой от нас не го познаваше.

— Чух, че сте художници — рече той. — Ще позволите ли да поседна при вас и да ви послушам?

Настани се между мен и Полок, точно срещу Кичън. който беше от другата страна на масата.

— Повечето от нас наистина са художници — рекох. Нямахме никакво намерение да бъдем груби, тъй като имаше вероятност този джентълмен да се окаже колекционер или пък дори член на директорския съвет на някой музей. Прекрасно знаехме как изглеждат критиците и търговците на картини и веднага си дадохме сметка, че този човек е твърде честен, за да бъде представител на някое от тези съсловия.

— Повечето от вас, а? — повтори той. — Значи ще бъде много по-просто ако ми кажете кой не е художник.

Като такива се идентифицираха Финкелщайн и Слейзингър.

— Значи догадката ми е била погрешна — поклати глава старият джентълмен и посочи Кичън: — Него никога не бих взел за художник, въпреки лошото облекло… Прилича ми по-скоро на музикант, адвокат или професионален спортист… Художник? Не, никога не бих допуснал това!

Помислих си, че този човек положително притежава качества на ясновидец — толкова точна беше преценката му за Кичън! Вниманието му си остана приковано в моя приятел, имах чувството че чете мислите му. Но защо го привличаше човек, който все още не бе нарисувал нищо значително, докато до него седеше Полок — един художник, чието творчество вече бе предизвикало доста шум и противоречиви мнения?

Попита Кичън дали случайно не е служил в армията.

Кичън лаконично отвърна, че е служил.

— Това повлия ли на решението ви да станете художник? — попита възрастният джентълмен.

— Не — отвърна Кичън.

По-късно Слейзингър ми каза, че останал с едно особено впечатление от Кичън. Имал чувството, че този човек е изпитвал от войната единствено притеснение — притеснение от това, че винаги е бил привилегирован, че с лекота е станал виртуоз на пианото, че с лекота е завършил най-доброто учебно заведение, че с лекота побеждава всички в почти всички игри, че с лекота стига до чин подполковник. И прочие, и прочие…

— Избрал е едно от малкото поприща, в които е бил убеден, че не може да бъде нещо друго освен безнадежден некадърник, само и само да научи нещо за реалния живот — заключи моят нов приятел.

— Рисуването е Монт Еверест за мен — отвърна на своя нов събеседник Кичън. По онова време никой не беше изкачвал Монт Еверест. Това щеше да стане през 1953 година — същата, в която погребахме Финкелщайн и посетихме единствената му самостоятелна изложба.

Очевидно доволен от отговора, старият джентълмен се облегна назад. А след това, по мое мнение, навлезе в прекалено интимна тематика и започна да разпитва Кичън дали не разполага с независимо от сегашната му дейност състояние и дали не получава финансова подкрепа от семейството си за това трудно изкачване. Знаех, че Кичън щеше да стане изключително богат, ако беше надживял своите родители. Знаех и друго — тези родители не му даваха нито стотинка с надеждата, че ще го принудят да започне адвокатска практика, да навлезе в политиката или пък да си намери работа на Уолстрийт, където успехът му беше сигурен.

Мислех, че всичко това не влизаше в работата на стария джентълмен и много исках Тери да му го каже. Но Кичън отговори изчерпателно на всичките му въпроси, а по израза на лицето му личеше, че е готов да отговаря и на всякакви други.

А следващият беше такъв:

— Вие, разбира се, сте женен, нали?

— Не — отвърна Кичън.

— Но харесвате жените, нали?

Този въпрос беше зададен на човека, който още преди края на войната си беше извоювал репутацията на един от най-големите любовници на света!

— На този етап от живота ми всяка жена би си губила времето с мен, сър — любезно отвърна Кичън. — Пък и аз с нея.

— Благодаря за откровените отговори и любезността — изправи се на крака възрастният джентълмен.

— Поне се опитах — отвърна Кичън.

След като човекът си отиде, ние започнахме да правим догадки — откъде е, с какво се занимава. Помня мнението на Финкелщайн. Той каза, че какъвто и да е този стар джентълмен, дрехите му без всякакво съмнение са закупени в Англия.